Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Малко преди полунощ Мануил дойде при мен. Уплашен и разтреперан, той ми каза:
— Голямата черква гори!
Качихме се на покрива, където вече се беше събрала група зяпачи. В турския стан огньовете още ярко горяха, но в самия център на тъмния град гигантските кубета на „Света София“ искряха с необикновена, неземна светлина. Не беше пожар, а по-скоро ярко синкаво сияние. Съзирайки това, латинците си зашепнаха един на друг, обявявайки видяното за лоша поличба.
Това странно сияние стоеше над куполите и не ставаше нито по-ярко, нито по-тъмно. Безпокойството ме подтикна да се отправя към катедралата и по пътя не бях сам. Обкръжен бях от развълнувана тълпа, която отиваше в същата посока. Дочувах хълцането на жените и монотонното пеене на монасите. Около черквата синята светлина беше толкова силна, та никой не смееше да се приближи. Хората падаха на колене и започваха да се молят. Господ ни даваше знак. Свръхестественото придобиваше земни очертания. Сега, когато съм видял всичко това със собствените си очи, не мога да не повярвам, че Христовата ера на земята е към своя край и че времето на дивия звяр е дошло.
Черковният купол свети и искря около час. След което сиянието помътня, потрепери известно време и изчезна. Небето беше покрито с облаци и за миг всичко потъна в непрогледен мрак. Турските огньове също бяха загаснали и техни отблясъци престанаха да се отразяват в облаците над главите ни. Въздухът беше влажен, изпълнен с мирис на пръст и разложение, та имах усещането, че вървя из черковен двор с прясно разровени гробове.
В тъмнината нежна топла ръка се мушна в моята длан. Вероятно се заблуждавах, въобразявайки си, че я познавам. Може би това беше ръката на някое дете, загубило родителите си, което търсеше сигурност при мен, или на жена с обладана от мрак и страх душа, която жадуваше за мъжка компания. Ала аз познавах тази ръка. Топла и безпомощна, тя беше безмълвна молба за одобрение пред смъртта.
Тя нищо не каза. Дишахме в тъмнината и ръцете ни се докосваха. Сърцата ни болезнено се докосваха и биеха като едно. Беше ни добре. Така беше най-добре. Така се разбирахме един друг и думите щяха да прекъснат връзката между нас.
Толкова простичко, естествено — така кратко, жално и безпомощно. Трескава ръка в мрака на нощта, сред тежкия мирис на пръст. Над гробовете и над смъртта протягахме ръцете си за помирение. Само миг и тя си беше отишла.
Дори да беше заблуждение или игра на въображението, то ми помогна и в сърцето ми всичко се уталожи. Връщайки се като сомнамбул във Влахернския палат, в душата си не носех вече горчивина. Бях свободен — мъглите се бяха разсеяли. Бях станал свидетел на божествено знамение и в ръката си бях държал човешка ръка.
26 май 1453
Среднощното чудо в черквата „Света София“ така е разтърсило града, че рано сутринта огромни тълпи, водени от монаси и монахини, се стекоха във Влахернския палат, за да вземат чудотворната икона на Богородица от тамошния параклис и да я понесат на крепостната стена. Насред златна рамка, обсипана с драгоценни камъни, бледото изпито лице на Светата Дева гледаше народа. Мнозина видяха образът й да оживява и очите й да проливат сълзи. Всички искаха да се докоснат до нея и в суматохата иконата падна на земята. В този момент едри като гълъбови яйца дъждовни капки започнаха да падат от ниско надвисналите облаци. Само за минута дъждът се превърна в порой и реки потекоха по улиците. Чудотворната икона натежа като олово, лежейки на мократа земя, та най-здравите монаси с общи усилия едва я вдигнаха, за да я отнесат на закрито в Коранската обител.
Надявахме се, че внезапният дъждовен порой ще намокри турския барут, но всичко беше напразно. Дори по време на бурята топовете от време на време гърмяха, а когато дъждът поутихна и водата започна като мъгла да се изпарява от земята, започна ожесточена канонада, все едно че агаряните искаха да наваксат пропуснатото време.
Турците все още постят. По-късно през деня от височината на крепостния вал видях как техните пълководци се събраха край султанската шатра. Военният съвет продължи през целия следобед, след което облечените в зелено чауши на Мехмед препуснаха до всички точки на лагера, за да предадат неговите команди. Шумът и крясъкът, който се вдигна, ликуващият звън на оръжия и гласове надмина всичко чуто досега и с настъпването на вечерта все повече се усилваше като постоянен тътен от разбушуван океан. Не беше трудно да се разбере, че султанът беше определил деня на всеобщия щурм.
Когато видях, че Мехмед събира Великия диван, аз се отправих към Свети Романовата порта и потърсих Джустиниани, който беше на стената и ръководеше непрестанните поправки на барикадите.