Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Дризт разбра, че в дръзкото си пренебрежение към нарастващите опасности, които го заобикаляха, магьосникът допускаше пагубна грешка. Всичко, което трябваше да направи, бе да не му даде възможност да предприеме нещо в близките няколко мига. Елфът инстинктивно сграбчи камата си и я запрати срещу него, макар да знаеше прекрасно, че по някакъв отвратителен начин противникът му се бе слял с Креншинибон и бе недосегаем за такова слабо оръжие. Само че Дризт целеше единствено да ядоса Кесел и да отклони вниманието му от бойното поле.
Камата изсвистя във въздуха. Дризт се обърна и побягна надолу.
Тънък лъч изскочи от отломъка и разтопи оръжието още преди то да бе достигнало целта си, ала Кесел изпадна в ярост.
— Ще те накарам да паднеш на колене пред мен! — изкрещя той след Дризт. — Подло псе, ти току-що си заслужи честта да бъдеш първата ми жертва за деня!
И като насочи кристала към бягащия елф, той се накани да го довърши. Ала докато се обръщаше към противника си, магьосникът внезапно затъна до колене в омекналия сняг.
Най-сетне и той чу заплашителния тътен на планината.
Дризт успя да избяга от обсега на отломъка и без да се обръща назад, продължи трескавия си бяг, опитвайки се да се отдалечи, колкото се може повече от южната страна на Грамадата.
Полуразтопеният сняг вече стигаше до гърдите на Кесел и той с всички сили се бореше да се измъкне от клопката му Опита се да призове силата на Креншинибон, ала бе прекалено уплашен от надвисналата над главата му гибел и не успя да се съсредоточи.
За първи път от толкова години насам Акар Кесел отново се чувстваше слаб и безпомощен. Вече не бе тиранинът на Долината на мразовития вятър. Нескопосният чирак, който бе убил учителя си, отново се завърна.
Имаше чувството, че кристалният отломък го бе отхвърлил.
И тогава цялата снежна шапка на планинския връх се срути. Страховитият грохот разтърси земите на десетки мили наоколо. Хора и орки, гоблини и джуджета, дори людоедите, бяха запратени на земята.
Кесел започна да пада и отчаяно се вкопчи в отломъка. Ала Креншинибон изгаряше ръцете му, отблъскваше го от себе си. Беше се провалял твърде много пъти. Вече не можеше да бъде господар на могъщия кристал.
Кесел усети, че отломъкът се изплъзва от пръстите му и изкрещя. Писъкът му обаче бе задушен от грохота на лавината. Леденият мрак на снега го обви, събори го, повлече го със себе си надолу по склоновете на планината. Кесел отчаяно вярваше, че щом държи кристалния отломък, ще успее да оцелее дори и сега. Слаба утеха, когато се сгромоляса върху една скала далеч под върха на планината.
И половината от вечните снегове на Грамадата на Келвин се стовариха отгоре му.
Чудовищната армия видя как нейният повелител и бог пада за втори път. Нишката, която ги бе подтиквала да се бият, се скъса. Ала в краткото време, през което Кесел се бе завърнал, войската му бе успяла да се организира поне малко. Двама ледени великани, единствените оцелели от истинските великани в цялата армия, поеха командването на воините. Те събраха отряда на людоедите около себе си и наредиха на орките и гоблините да ги последват.
Въпреки това, сред воините на Кесел настана смут. Враждата между отделните племена, която беше забравена заради желязната власт на Акар Кесел, сега отново изплува на повърхността под формата на очевидно недоверие. Единствено страхът от враговете им ги караше да продължават да се бият и единствено страхът от великаните ги задържаше рамо до рамо с другите племена.
— Добра среща, Боен чук! — провикна се Уолфгар и размаза главата на един гоблин, докато варварите най-сетне пробиха редиците на чудовищата и се обединиха с джуджетата.
— Добра среща, момче! — отвърна му Бруенор и заби брадвата си в гърдите на един орк — Най-сетне пристигна! Вече си мислех, че аз ще трябва да убия и твоя дял от гнусните твари!
Ала Уолфгар не го чу. Току-що бе открил двамата великани, които командваха армията.
— Ледени великани — посочи ги той на Бруенор. — Само те все още обединяват племената!
— Ха! — изсмя се джуджето. — Превъзходна плячка! Давай!
И така, следван от Бруенор и неколцината си най-приближени бойци, младият крал си запробива път през редиците на гоблините.
Людоедите светкавично обградиха двамата си нови повелители и препречиха пътя на варварина.
Ала Уолфгар вече бе твърде близо.
Щитозъб изсвистя над редиците на людоедите и се стовари първо върху главата на един от великаните. Чудовището се строполи мъртво на земята. Другият зяпна от ужас, когато видя, че един човек е способен да убие великан с един-единствен удар и се поколеба само за миг, преди да побегне.