Следотърсачът [calibre]

– Но ти имаш въпрос към нас, за да се оправиш с деветнайсет кораба и един свят – рече заменимият.

– Ами ако създадем деветнайсет колонии и никоя от тях не подозира за останалите? Никой никога няма да среща своите генетични двойници. Няма да има съперничество. Една няма да се наложи върху всички останали. Тези деветнайсет колонии плюс Земята ще разделят човечеството на двайсет части. Потенциално нашият вид би могъл да изследва двайсет различни пътя на развитие – генетично, културно и интелектуално. Цялата човешка история, всички войни и империи, технологии и езици, обичаи и религии са еволюирали за по-малко време от това, с което разполагаме тук. Има достатъчно пространство, за да създадем деветнайсет анклава, по-големи от Европа, по-големи от територията между Египет и Персия, по-големи от Америките от ацтеките до инките долу.

– Без съмнение човеците във всеки анклав ще ти се подчинят и ще станат Египет, Атина или Теночтитлан.

– Дано не е Теночтитлан! – възкликна Рам. – Иска ми се да мисля, че ще запазим някаква част от напредъка, който вече сме постигнали на Земята, но ще зарежем човешките жертвоприношения.

– Но пирамидите ще запазите?

– Или каквито и паметници да построят те. И ако те не само създадат нови неща, но и се превърнат в нов, но все пак човешки вид, то толкова по-добре, стига да не унищожат някой от другите.

– Твоят оптимизъм и амбиции доказват, че наистина си човек, особено след като пренебрегваш голямата вероятност всички анклави да станат като Нова Гвинея – примитивен народ, чиито представители някога кръстосвали океаните с лодки, пълни с прасета и бебета, а накрая заживели голи в глинени колиби в планините и се изяждали един друг.

Рам вдигна рамене.

– Мен няма да ме има, за да го видя.

– Като сьомгата – хвърляш хайвера си и умираш, като оставяш малките да се излюпят и да заякнат... Или не – както шансът реши.

– Не шансът, а тяхната собствена сила и разум. Да, шансът засяга живота на отделните хора, но човешкият вид сам създава своите шансове.

– Ние благоговеем пред благородните ти идеи, но същевременно надлежно отбелязваме и мъглявостта на твоето „творческо“ мислене, в противоположност на ясния ум на аутистите и животните. И все пак пред теб стои проблем, който твоят великолепно мъгляв творчески ум не може да реши.

– Мъглявият творчески ум на хората е построил и вас, и корабните компютри, за да разрешавате подобни проблеми за нас – припомни му Рам.

– Ти искаш от нас да намерим начин да държим колониите в пълна изолация една от друга до такава степен, че взаимно да не знаят за съществуването си.

– Позна! А твърдиш, че вие не проявявате творчество!

– Нищо не сме познали. Ние извадихме това заключение от изобилните данни, които ти ни осигури – и съзнателно, и несъзнателно.

– И все пак не можахте да уловите иронията в моето въодушевление.

– Уловихме я. Но като информация тя нямаше никаква стойност.

Самуна беше уморен и стар човек. Да, все още изглеждаше силен и енергичен, но тъкмо там беше проблемът: всичко това си бяха преструвки. Работата трябваше да се върши и той я вършеше, но ако го оставеха на мира, ако нямаше никакви отговорности, щеше да е доволен да си седи на люлеещ се стол със затворени очи и да си мечтае. Да се унася не в сънища, а в спомени.