Следотърсачът [calibre]

– Няма ли да гледаш? – попита Умбо.

– Не искам да те гледам как бъркаш в невидима дупка и изведнъж, по магия, в ръката ти се озовава камък. Много е стряскащо.

– А аз ти казвам да гледаш. Това не е за изпускане.

– Я не ми нареждай – сопна му се Самуна. Не обичаше да му нареждат. Особено пък разни хлапета. Въпреки че Умбо беше много по-умен от някои смешници, на чиито заповеди се бе подчинявал във войската.

– Тогава ще ти го кажа по друг начин. Не искам да изпуснеш това, защото се опитвам да направя нещо важно. Ще се опитам да те взема с мен.

– Аз не притежавам такива дарби. Така че просто го направи.

– Хвани ръката ми – каза Умбо. – И си дръж очите отворени.

Самуна замижа.

Умбо все пак го хвана за ръката.

– Отвори очи!

– Не – упорстваше Самуна. Искаше да използва момента и да се унесе в мечти.

– Моля те! Недей да се инатиш. Направи го заради мен.

Самуна въздъхна и отвори очи.

Гората около тях пъстрееше с есенни цветове и падаше дъждец, лек като мъгла. Той го усещаше по лицето си.

– В името на дясното ухо на Силбом! – възкликна Самуна.

– Сега ще пусна ръката ти и ще се опитам да те задържа тук, при мен – рече Умбо.

И го пусна.

– Още ли виждаш есенни листа? – попита Умбо.

– Да – отвърна Самуна. – Но тебе не те виждам!

Умбо се слиса.

– Невидим ли съм?

– Дрехите ти ги виждам, ама са празни!

– Лъжец! – викна Умбо. – Ако бях изчезнал, щеше да се стреснеш много повече!

– Иска ти се – отвърна му Самуна. – Копай и вземай камъка, малък крадец такъв.

Умбо започна да рови с ръце.

– Колко надълбоко си я закопал?

– Не чак толкова.

– Тогава... Сгрешил ли съм? Дали не съм ни върнал във времето преди да ги закопаеш?

– Може би. А може би не копаеш където трябва.

– Видях къде копаеше ти, за да ги извадиш!

– Но ти гледаше отгоре, и отдалече при това. Не сбърка много. Отстъпи около крачка назад. Но първо запълни тази дупка и я прикрий.

– Защо? В нея няма нищо.

– Защото не искаш някой да си науми, че тук е било закопано нещо, не и толкова близо до истинското скривалище. Запомни, ние оставяме скрити тук седемнайсет скъпоценни камъка и още дълго няма да се върнем, за да ги приберем.

– Защо ти не закопаеш дупката? – предложи Умбо. – Ти знаеш как се крият разни неща.

Самуна запълни първата дупка и пръсна върху нея шепа камъчета и клечици, докато най-сетне тя не се сля с околната пръст. Междувременно Умбо бе намерил истинското скривалище, беше отворил кесията и се виждаха и осемнайсетте камъка.

– Не мога да си спомня кой точно липсва – рече той.

– Я без игрички – скастри го Самуна. – Всеки момент може да дойде някой, и в това време, и в онова.

– Не се шегувам – рече Умбо. – Трябва да отвориш кесията с камъните, която вече е у нас, и да провериш кой от тези е липсващият.

– Нарочно го правиш, защото искаш да си осъществиш опита!

– А кой губи време сега? – попита Умбо.