Следотърсачът [calibre]

Риг влезе в него. Парам натисна един лост и стената безшумно се плъзна на мястото си. Нищо чудно, че Риг не успя да открие вратата. Това бе просто едно от ограниченията на дарбата му – можеше да каже откъде са минавали хора, но не и как е изглеждало мястото, когато са преминали. Бе очаквал тъмен коридор без изход, но в края му мъждукаше сребристо сияние. Той тръгна към привидния източник на светлина, като се чудеше дали има някакъв външен отвор, през който влиза светлината на пръстена. Но скоро стана ясно, че тя идваше от огледало, отразяващо светлината на друго огледало – Риг не можеше да види колко още има по-нататък. Коридорът бе осветен от светлината на пръстена. В облачна нощ тук щеше да е необходима свещ, или пък да го познаваш толкова добре, че да можеш да минеш през него в тъмното.

– Заболя ли те? – попита той. – От преминаването през стената? Или вратата, или каквото и да е това?

– Да – отвърна тя и му протегна ръка. Риг я докосна и се дръпна ужасе`н. Тя пареше като дете със силна треска. Пипна челото º, бузата º. Цялата гореше.

– Не можеш да го направиш пак! – възкликна той.

– Налага ми се – отвърна тя. – Нямам представа как се отваря отвън. Но не е чак толкова тежко, скоро ще се охладя. Не е като минаване през камък или тухла – камъкът ме изгаря, дрехите ми се запалват. Трябва да внимавам никога да не минавам през камък.

Той я прегърна.

– Не знаеш какво беше за мен да разбера, че имам сестра.

– И за мен – отвърна тя. – Той ми каза никога да не казвам на майка ми, че знам за теб. Но ти щеше да дойдеш и да ме освободиш.

– Ще те освободя – потвърди. – Знам как да мина по тези коридори, за да се измъкнем отвъд външната стена.

– Под нея ли?

– Тези къщи са построени върху насип. Сега той вече не е толкова висок, защото тежестта на къщите го е притиснала. Затова някои от коридорите може да са се наводнили – намираме се в делтата на реката и навсякъде под повърхността има вода. Но стига да можем да дишаме, ще успеем да се измъкнем оттук. Един дълъг проход води до Библиотеката на нищото.

– Откъде можеш да го знаеш? Влизал ли си и преди в тези проходи?

– Не – отвърна Риг. – Но съм виждал дирите на хората, минавали през тях. Знам къде са отивали. Това умея аз – виждам дирите, дори и да са скрити от стени или под земята.

– Твоята дарба е много по-полезна от моята – рече тя.

– Моята не успя да ме вкара тук. Моята не ми дава възможност да изчезна посред бял ден.

– Твоята не те изгаря, когато минаваш през разни неща.

– Извинявай, че онзи път минах през тебе.

– Изобщо не беше неприятно – каза тя. – И двамата се движехме, а това значи, че изобщо не сме заемали продължително време едно и също място. Стените са неподвижни, движа се само аз и допирът продължава много по-дълго.