Следотърсачът [calibre]

Само след няколко минути той вече им бе уредил превоз с дървен сал, който слизаше към една дъскорезница над О. После се стегнаха за път – само по една мешка, защото щяха да пътуват с малко багаж и трябваше да изглеждат достатъчно бедни, че да не си струва да ги оберат, но и достатъчно богати, за да ги пускат в странноприемници.

Когато потеглиха, Подмокрената излезе от кухнята и ги замери с една маруля.

– Туй е знак за любов – обясни Самуна на Умбо.

* * *

Самуна и Умбо си бяха платили за превоза и ги настаниха в едно от кътчетата между натоварените трупи, затова от тях не се изискваше да помагат с нищо. Но и двамата от време на време хващаха прътите, защото всеки чифт ръце беше от помощ в трудната задача да крепиш такъв голям товар от трупи да не се преобърне и да не заприщи канала. А и защо не? Самуна беше и едър, и силен, а Умбо се оправяше чевръсто с трупите и можеше да стигне бързо там, където бе нужен. Освен това той растеше и трябваше да заякне подобаващо на ръста си. Да се напряга с пръта в реката срещу такъв голям товар от трупи можеше само да му прибави мускули, от които отчаяно имаше нужда.

Вместо да си намерят нов превоз, когато салът най-сетне пристигна в дъскорезницата, Самуна и Умбо решиха да изминат пеш последните трийсет мили до О. Това означаваше да платят, за да преспят една нощ в плевника на чифликчия и да се събудят целите просмукани от вонята на кози, но пък закуската беше вкусна и обилна. Пък и ако пристигнеха в О по суша, изглеждаха като привици и смърдяха на добитък, това щеше да попречи на всичките им познати отпреди да ги разпознаят. Умбо беше въодушевен от завръщането в О – за него това беше вълшебно място, където се бяха случили чудеса. Но за Самуна, който бе ходил там неведнъж, а и на много други места, това беше просто поредната услуга, която трябваше да се свърши. Те влязоха в града преди обяд и наеха стая в скромна странноприемница далеч от главната улица – тъкмо както би постъпил пестеливият пътник. Младата вдовица, която държеше странноприемницата, ги прие радушно, тъй като беше по-малко вероятно зрял мъж, който пътува със сина си (както тя си помисли), да си въобрази, че има някакви права над нея.

Бяха доста уморени от многото ходене и решиха, че ако изкопаят камъка на следващата сутрин, пак ще е навреме. Попитаха хазайката къде могат да намерят баня и º платиха за топла вода в прилично голямо корито, сапун и изненадващо хубава кърпа. Нямаха нищо против да спят на едно легло – беше достатъчно голямо и побираше и двамата, а и миришеха по-приятно от обичайното. Умбо спа като заклан и се събуди сутринта, готов за освежителна разходка.

Хазайката им приготви храна, която да си вземат за Кулата на О, където º бяха съобщили, че отиват. Там се бе наредила дълга опашка – пролетното време беше докарало много пътешественици и поклонници, и затова бе съвсем обичайно мъжът и синът му да отидат да обядват зад тоалетните. Те останаха там, близо до скривалището на камъните, докато останаха съвсем сами. Тогава Умбо се изправи, протегна се и коленичи на мястото, където знаеха, че е закопано съкровището.