Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Въпреки всичко Досън се усмихна. Взе ръката на съпругата си в своята. Пръстите ѝ не бяха толкова тънки, колкото ги помнеше. Неговите пък бяха загрубели. Времето беше променило и двамата в някои отношения, в други не ги беше докоснало. От първия ден на брака им, а и отпреди това, Досън знаеше, че Клара вижда света по различен начин. И това беше едно от многото неща, заради които я обичаше.
— Няма да ги срещнем, сигурен съм — каза той. — Исандриан и Клин няма да тръгнат по този път, а Маас няма причина да напуска двора. Поне засега.
Клара въздъхна и облегна глава на рамото му.
— Бедничкият ми съпруг…
Той наклони глава да я целуне по косата, после прехвърли ръка през раменете ѝ.
— Няма да е чак толкова лошо — каза той. Надяваше се поне в нейните уши гласът му да е прозвучал убедително. — Липсваше ми зимата в Остерлингов хребет. Сега ще си наваксаме. Ще прекараме лятото у дома, после ще се върнем в столицата за закриването на дворцовия сезон, а след това обратно вкъщи.
— Мислиш ли? — попита Клара. — Може да се върнем в Камнипол чак следващата пролет. Не е необходимо да пътуваме два пъти.
— Не, любов моя — каза той. — Ще се върнем, и то не само заради есенния карнавал. Искам да видя с очите си как са се развили нещата в двора през лятото. Само изглежда, че ти угаждам, скъпа. В действителност аз съм един егоистичен простак.
Клара се засмя. След още няколко мили захърка тихичко. Коу, съобразителен както винаги, подаде на Досън вълнено одеяло и той я зави, без да я буди. Слънцето поаленя зад тях, захождайки към залеза. Сенки се разляха по пейзажа и нощните птици излязоха на сцената с пронизителни подвиквания.
Досън напускаше бойното поле, но и без него войната щеше да продължи. Исандриан, Маас, Клин. Още бяха живи, а и не бяха единствените, участвали в заговора. Маас и съратниците му в двора нямаше да бездействат. Щяха да се борят със зъби и нокти, за да възстановят предишните си позиции и влияние. Даскелин несъмнено щеше да оглави групата на Досън, или поне онази част от нея, която бе склонна да преглътне мазното банкерче от Северобреж. Симеон щеше да танцува между остриетата и да убеждава сам себе си, че някъде по средата има място, където всичко подлежи на баланс, че мирът може да се опази, без кралят да заема категорична позиция по който и да било въпрос.
Един слаб крал би могъл да оцелее, ако има лоялен двор, ала като бе прогонил Досън, Симеон се беше лишил от единствения човек, който го поддържаше искрено. Сега не ги чакаше нищо добро. Дворът се връткаше в стъпките на безумен танц, в който всеки танцуваше сам за себе си. А танцьорите бяха късогледи идиоти, вторачени в личното си добруване.
Само чудо можеше да укрепи властта на крал Симеон. Единствената надежда на Антеа беше принц Астер да стане повереник на семейство, способно да го обучи на кралския занаят по-добре, отколкото ако момчето следва примера на баща си. Досън се замечта как взема принца под собственото си крило и му дава знанията, които Симеон не би могъл да му даде. Клара се размърда в съня си, измърмори нещо и придърпа одеялото.
Слънцето се смъкна на хоризонта и скри кулите на Камнипол в златния си огън. За миг Досън си представи, че огънят е истински, не светлина, а пожар. Не залез, а Камнипол, обхванат в пламъци. Кръвта му се вледени, сякаш представата не беше лекомислен полет на въображението му, а носеше тежестта на пророчество.
Късогледи идиоти, вторачени в личното си добруване. Горящ град.
Зачуди се къде ли се е дянал Гедер Палиако.
Ситрин
Кафенетата открай време имаха свое място в бизнес делата на всяка общност. В студените пристанища на Столборн и Рукюпал търговски и морски капитани седяха сгърбени над настланите с плочки маси и топлеха ръце на димящи чаши, докато зимното слънце залязваше по обед. Край широките огрени от луната води на Миуажи номадите южняри сърбаха гъсто като кал кафе и рецитираха поезия, а после се пазаряха шумно за цената на среброто и подправките. По целия свят, завещан им от драконите, търговията и кафето вървяха ръка за ръка.
Или така поне ѝ го беше разказвал магистър Иманиел. Самата Ситрин никога не беше излизала от Ванаи, а офисът на банковия клон там беше центърът на малкия ѝ свят. Ала когато настъпи моментът, Ситрин си избра едно малко кафене с дървени маси на улицата и малка стая в дъното, която собственикът даваше под наем. Беше близо до Големия пазар, буквално от другата страна на площада, което поставяше Ситрин почти в центъра на кипящата градска търговия, но без главоболията на ежедневната лотария за сергии и уморителната блъсканица на същинския пазар. Собственикът на кафенето — маестро Асанпур — беше престарял синай с перде на едното око и правеше кафе като истински вълшебник. Маестро Асанпур с радост прие скромния наем, който Ситрин му предложи за задната стаичка. В облачни дни Ситрин седеше в кафенето, отпиваше от чашата си и слушаше клюките. Изгрееше ли слънцето, излизаше навън, сядаше на някоя от белите дървени маси и наблюдаваше човешката гмеж, налазила Големия пазар.