Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Когато кралят им нареди да се изправят, Досън се вгледа в стария си приятел. В своя крал. Лицето на Симеон беше зачервено, дишането — забързано, челото — навъсено като тъмен облак. Зад него принц Астер бе вдигнал брадичка уж предизвикателно. Само за миг Симеон погледна Досън в очите. И да трепна нещо зад демонстративния гняв на краля, друг знак Досън не видя. Кралските гвардейци оформиха шпалир, Симеон излезе от залата, следван от принца, а галериите се разшумяха като разбунен кошер. Досън хвърли поглед през пътеката към Исандриан и Клин, които си говореха нещо на ухо. Клин изглеждаше зашеметен. Исандриан изглеждаше тъжен и Досън се запита дали е тъжен по същата причина като него.
— Лорд Калиам, сър?
Капитанът на кралската гвардия беше висок мъж с широки плещи, чип нос и воднисти очи, които гледаха смутено. Досън му кимна.
— До залез-слънце трябва да сте напуснали града, милорд — каза капитанът.
— Заповедите касаят ли домашните ми?
— Не, милорд. Те могат да останат, ако решат.
Досън потърка натъртеното си коляно. Капитанът остана още миг, после кимна почтително и отиде при другите двама потърпевши от кралското правосъдие. Вероятно да им предаде същите указания, реши Досън. Обърна се и излезе. Преддверието беше решено в черен мрамор и сребърни орнаменти. Обедното слънце се пулеше през високи прозорци. Клара вече го чакаше там. Винсен Коу стоеше зад нея като сянка. Джори се появи в края на коридора и тръгна бързо към тях. Ботушите му пееха по каменния под.
— Мисля, че мина доста добре — каза Клара.
Досън поклати глава.
— Станахме свидетели на пародия, скъпа. Видяхме края на една империя.
Каретата ги чакаше на улицата, конете във впряга пръхтяха нетърпеливо, сякаш и те усещаха промяната в атмосферата на града. Още стотина карети задръстваха тесните улици и чакаха нобилитета на Антеа да се изниже от Кралски шпил. Всички те сториха път на дома Калиам. Бързото завръщане у дома беше традиционният последен жест на уважение, дължим на един изгнаник.
Каретата подскачаше по неравния калдъръм. Никой не понечи да проговори. Досън гледаше през прозореца, докато Кралски шпил не се скри зад поредния завой. Минаха през големия площад и продължиха по улиците на градския център. Гълъби се вдигнаха на ято, описаха кръг в небето и кацнаха отново на земята. А после — Сребърният мост и бездната на Прореза. Пещите — готварските и ковашките — бълваха дим.
Само преди ден по същите улици се беше проляла благородническа кръв. Днес всичко изглеждаше нормално освен за малцината като него, които знаеха, че това е само привидност.
Когато стигнаха до имението, слугите както винаги излязоха да ги посрещнат и да сложат стъпенката пред вратичката на каретата. Досън им даде знак, че няма нужда от помощ. Старият портиер тралгун го поздрави тържествено. Влязоха в къщата и завариха прислугата да събира багажа. Сваляха гоблени от стените, застилаха мебелите с покривала срещу прах. Хръткарят вече бе прибрал кучетата в клетки за пътуването. Животните скимтяха жално. Досън коленичи при тях и сложи ръце на решетките, за да го подушат и да му близнат пръстите.
— Мога да остана — каза Джори.
— Остани — отвърна Досън. — Няма да ми стигне времето да уредя всичко, преди да потеглим.
— Част от прислугата също ще трябва да остане, скъпи — рече Клара. — Градините ще загинат без постоянни грижи. А фонтанът в розовия двор трябва да се поправи.
Едно от кучетата вдигна поглед към Досън. Големите му кафяви очи бяха нежни и уплашени. Досън провря пръсти през решетките и го погали по муцуната. Челюсти, достатъчно силни да прекършат гръбнака на лисица, захапаха нежно ръката му.
— Постъпи както сметнеш за редно, Клара — каза той. — Имам ти доверие.
— Лорд Калиам?
Винсен Коу поздрави по ловджийски. Досън събра мислите си колкото да кимне в отговор.
— Дошъл е лорд Даскелин, сър — каза Коу. — Чака в западната дневна.
Досън се изправи. Кучето изскимтя жално. Ала Досън с нищо не можеше да му помогне, нямаше излишна утеха, която да му предложи.
Канл Даскелин стоеше до прозореца в западната гостна, стиснал ръце зад гърба си като военачалник, който наблюдава бойното поле отвисоко. Димът от лулата му беше неприятно сладникав.
— Канл — поздрави го Досън. — Ако ще искаш нещо от мен, побързай. Нямам време за игра на карти.