Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Някой бе закачил голям плат на дърветата от едната страна на трона. Черен плат, като завеса и бе нужно движението на вятъра да привлече вниманието ми към него. Бе отдръпнато и Силви мина от там последвана от висок мъж, който не познавах. Лицето й бе по-малко изискано без грим, по-малко меко. Късата й коса бе навика спретнато, но невнимателно. Бе облечена в джинси за първи път откакто съм я виждала, с бледо синьо горнище и бели обувки за джогинг.
Високият мъж бе слаб както са слаби баскетболните играчи - всичко е ръце, крака и дълги мускули. Повечето от тези дълги мускули се показваше, защото всичко, което носеше бе късо изрязани дънкови шорти. Но той, както Ричард, не се нуждаеше от фитнес. Той влезе в кръга със собствена грация и сила, като тигър оставен на показ. Само, че нямаше прегради, зад който да се скриеш и трябваше да оставя оръжието си в къщи.
Имаше къса, черна коса, леко накъдрена, по-тънка от тази на Силви. Лицето му бе едно от онези, за който не може да решиш дали е привлекателно или обикновено. Бе направено от здрави кости, дълги линии, тънки устни и широка уста. Тъкмо реших, че изглежда обикновен, когато ме погледна и в момента, в който видях тези тъмни очи, знаех, че греша. Интелигентност гореше в тях, интелигентност и тъмна емоция. Остави гнева да се плъзне по лицето му и разбрах, че самата сила на личността му го караше да изпъква така че да е красив, макар да не беше онзи тип красота, която ще видиш на снимка, защото се нуждаеше от движение, вибриращата му сила, за да проработи.
Знаех без да ми бъде казано, че това е Якоб и знаех още нещо. Той бе проблем.
Ричард бе следващ и той се движеше в собствена вибрираща разливаща се сила. Движеше се с грация, изпълнена с толкова гняв, колкото и Якоб, но все още му липсваше нещо, нещо остро, което другия мъж имаше. Острието на мрака, може би. Всичко, което знаех със сигурност, бе че Якоб е безразсъден. Почти можех да подуша това от него. И Ричард, за добро или зло, все още не бе.
Въздъхнах. Помислих си, че ако той поне веднъж прегърне звяра си, ще бъде наред.
Той седна на трона със светлината на огъня, играеща на вълни по косата му, превръщайки се във вихър от мед и горящо злато, огнените сенки си играеха с мускулите по гърдите му, раменете, ръцете. Приличаше на варварски крал, но все още имаше нещо в него, нещо... нежно. Сякаш можех да го вкуся, също и Якоб.
Имах един от онези моменти от яснота, който получаваш понякога. Нямаше нещо, което някой от нас би могъл да направи за Ричард, за да го разяри наистина. Може да бъде ядосан, както когато отвел Грегъри, но без значение какво света му причини, все нещо в него ще потръпне. Единствената му надежда да оцелее е да се заобиколи с верни хора, който няма да потръпнат.
Джамил и Шанг-Да стояха заедно от едната страна на трона, не много близо, но и не много далеч. Шанг-Да бе отново в обичайното си монохромно черно бизнес облекло: черни панталони, черни сако и полирани черни обувки. Винаги изглеждаше много дори в горите.
Джамил би се облякъл най-добре от тях, но се опитал да е подходящ за ситуацията. Той имаше джинси, който изглеждаха току-що изгладени и червено горнище, което изглеждаше страхотно срещу тъмнината на кожата му. Бе сменил мънистата на дългата до китките сплетена коса, на черни и червени. Те проблясваха нежно на светлината на факлите, сякаш може да са направени от скъпоценни камъни.
Джамил хвана погледа ми. Не бе точно забелязване, но ми отвърна с погледа си. Шанг-Да избягваше погледа ми, търсейки из тълпата, но никога не погледна към мен. Мисля, че ако Ричард позволеше двамата щяха да направят каквото е нужно да подсигурят трона му. Но те бяха подчинени на Ричард и най-доброто, което можеха да направят е да вървят с него към този благороден капан.
Силви и аз се гледахме взаимно в продължение на няколко сърцебиения. Виждала съм колекцията от кости на враговете й. Изваждаше ги периодично и ги пипаше. Казваше, че е я успокоявало да ги докосва навсякъде с ръце. Аз лично предпочитам добре плюшени играчки и малко наистина добро кафе, но, хей, каквото я кара да се чувства добре.
Силви би направила каквото е нужно, ако Ричард само й позволеше.
А ако все още бях лупа, мамка му, бихме имали достатъчно безразсъдни хора да свършат работата добре, ако Ричард се махнеше от пътя ни. Бяхме толкова близки и на моменти дори не бяхме в бейзболното игрище. Бе повече от разочарование. Бе като да гледаш влак запътил се към Ричард и всички викахме: „Махни се от релсите, махни се от релсите!” Мамка му, опитвахме се да го издърпаме от релсите и той се мореше с нас.