Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
- Освен ако не е по-бърз от сребърен куршум, Мърл, никой не е труден за убиване. Рафаел бавно се приближи измежду леопардите, Клаудия и Игор го следваха.
- Всички ние мислихме като нещо по-малко от нас. Каквото току-що видях ме накара да ти завиждам.
- Знам как работят вълците - казах. - И знам, че нямат чувство за дом. Първо Рейна и Маркус ги накараха да се боят един от друг, сега моралът на Ричард ги кара да се боят за сигурността си. Но ти и твоите хора изглеждане доста сигурно. Каква е разликата в това, което направих за леопардите си от това, което правят другите?
- Ползата от лоялността ти, ясната ти упоритост. Каквото не бях осъзнал до тази вечер е, че ти не ме спаси просто защото съм ти приятел или защото е правилно да го направиш. Не рискува себе си и хората си, за да ме спасиш от мъченията, заради някакви добри морални възгледи, за който Ричард се бори. Спаси ме, защото не можеше да понесеш мисълта да ме изоставиш - докосна лицето ми, много нежно. - Не заради чувството на правилно и грешно, а защото си толкова състрадателна.
Погледнах го.
- Наричана съм много неща, но никога това.
Щипна ме по брадичката както би сторил на дете.
- Не пренебрегвай едно от добрите си качества. Обичаш хората си, както майка би обичала децата си. Искаш най-доброто за тях, дори ако това те кара да се чувстваш некомфортно, дори ако не харесваш изборите им.
Погледнах настрани от изненадана на лицето ми, сякаш той гледаше някой друг, който не бях аз.
- Никога не си била тяхна леопардова кралица тялом, но ти засрами всички ни тази нощ. Не близостта с Мика ще измъчва Ричард, макар че и това ще бъде. Бе това, че ти ни даде частица от това, което всички търсим за клановете си. Ричард вярва, че неговите морали ще го заведат там, където леопардите ти вече са.
Погледнах го.
- Моят пард не е демокрация и имам много повече от президентско вето, когато се стигне до решения.
- Ричард знае това, може би по-добре от всички и това ще го мъчи, Анита. Ще го накара да се съмнява в себе си.
Поклатих глава:
- Ричард винаги се съмнява в себе си, когато се стигне до ликойте. Никога няма да е сигурен за тях, докато не е сигурен кой и какво е.
- Първо трябваше да приема факта, че си добросърдечна, сега трябва да приема факта, че си и проницателна. Знаех, че си силна, безжалостна и красива, но че освен това имаш ум и сърце, ще отнеме известно време да свикна.
- Да не би всички да си мислят, че общо казано съм просто социопат, който случайно има и магически сили?
- Това е всичко, което позволяваш на хората да видят - каза той, - досега.
Обърна се към кръга от лица все още обърнати към нас. Видях някакъв глад в лицата им и знаех, че те са почувствали каквото и аз бях почувствала, чувство, че наистина принадлежиш, че си у дома в този кръг - не купчина морал, но от плът, ръце за хващане, ръце да държане, усмивки за споделяне. Толкова просто, толкова рядко. Всичките тези месеци се тревожих да не съм предала леопардите. Мислех си, че да предадеш някой означава той да умре или бъде наранен. Каквото изведнъж осъзнах бе, че истински да предадеш някой би значело да не ми пука. Може за превържеш рана, наместиш счупена кост, но да не се интересуваш... не можеш да излекуваш това и не можеш да се оправиш от него.
23
Лупанарът бе голяма и чиста площ 100 на 150 ярда. Пространството изглеждаше като голямо разчистено място, но в действителност бе главна равнина между хълмовете. Не би го забелязала през нощта, но аз знаех, че точно зад дърветата, които заобиколяха лупанара имаше стръмни хълмове. Трябваше ми повече от един поглед да видя какво се крие зад дърветата.
Сега зрението ми спря в далечния край на разчистеното място. Факли, по-високи от човешки ръст бяха забили в земята от всяка страна на каменния трон. Тронът бе голяма столовидна скала, толкова стара, че на места ръцете на безброй поколения Улфрик-и бяха изтъркали камъка. Сигурно и задната част на седалката бе изтъркана, но я бяха покрили с парче пурпурна коприна, подходяща за владетел. Имаше нещо примитивно с големия каменен стол и това се набиваше на очи между златистата светлина на факлите. Изглеждаше като трона на някой древен варварски крал, някой, който трябва да носи животински череп и желязна корона.
Върколаците, повечето, но не всички, бяха в човешка форма, застанали или наведени в голям кръг. Имаше един отвор в града, в който влязохме. Върколаците застанаха зад нас като затваряща се врата. Плъхолаците се разделиха между нас от всички страни по равно, но всички знаехме, че ако се стигне до бой, сме превъзхождани и надхитрени. Рафаел и двамата големи плъхолаци застанаха от едната ми страна. Донован Рийс, лебедовият крал, бе от другата ми. Рафаел любезно му бе предоставил квартет бодигардове. Мика бе застанал само малко зад мен и най-новата ми придобивка бодигардове бяха точно зад него. Леопардите ни бяха разделени зад нас като защитна линия преди основното шоу от плъхолаци.