Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Маркус, стария Улфрик, винаги настояваше да се облича добре, така че от далеч да знаеш, че е крал. Ричард стоеше там без други да го замаскират, но все пак знаеш, че е крал. Силата те прави монарх и всичките модерни роби на света, няма да свършат работата без това.
Гледахме се взаимно през почистеното място. Под онова ново покривало на удобна сила, изразът на лицето му накара гърдите ми толкова да се стегнат, че болеше. Ако можех да измисля нещо, което да направи нещата по-малко болезнено, щях да го кажа, но не можех да измисля никакви думи, който да помогнат.
Джамил и Шанг-Да се появиха от двете му страни и имаше гняв на лицето на Шанг-Да. Гняв към мен, мисля. Джамил погледна към Ричард, все едно искаше да открие начин да защити Ричард от това, както от куршуми и нокти. Но с някой неща дори истински добър бодигард не може да се справи. Това бе едно от тях.
Гласът на Ричард бе дълбок, силен, ясен, недокоснат от израза на лицето му:
- Добре дошъл кралю на плъховете от Клана на тъмната корона. Добре дошли Нимир-Ра и Нимир-Радж на Кръвопийския клан. Добре дошли в земите на клана Тронус Роки. Леопардите ни показаха тази нощ какво наистина значи да си клан, без значение дали си техния пард, ликой или родере. Показаха ни към какво всички се стремим - истинска сливане на частите ни в едно цяло.
Горчивината се появи накрая, но като цяло бе красива реч и повече искрена отколкото задоволителна.
- Сега се присъединете към нашия лупанар и ще видим дали може да спечелите обратно загубената си котка.
Имаше гняв в гласа му и се почудих дали Грегъри ще плати цената за гнева на Ричард към мен.
Ричард се обърна и изчезна сред дърветата с Шанг-Да до него. Джамил ми хвърли един поглед, после ги последва.
Мика се приближи и прошепна:
- Дължа ти голямо извинение. Съжалявам, че твоя Улфрик трябваше да ни види така.
- Аз също. - казах.
- Казах, че твоите котки са каша, но грешах. Ти си създала дом за котките си, а моите няма къде да се скрият.
- Какво не е наред с всички вас?
Не бе най-дипломатичния въпрос, но препокриваше нещата.
- Това е много дълга история.
Мърл се приближи към нас. Проговори толкова тихо, че почти не можах да го чуя.
- Бъди внимателен, за сигурността на всички ни.
Те имаха много сериозен очен контакт.
Попитах:
- Какво става?
Мика вдигна ръката ми и леко ме целуна по ставите.
- Нека спасим твоя Грегъри. Това е приоритет тази нощ, нали?
Той се усмихна и опита с чар да излезе от положението, в което се намира. Гледах го, докато усмивката не се изпари от лицето му и той пусна ръката ми.
- Да, спасяването на Грегъри и приоритет за тази вечер, но искам да знам какво става.
- По един проблем за момента. - каза Мика.
Имах неприятното чувство, че ако всички можеха да ме лъжат завинаги, щяха да го направят. Не бе лъжене, колкото скриване на нещо от мен. Неща свързани с кръв и болка, и без значение колко силни бяха всички те, пардът на Мика не бе семейство, не бе цял. Странно, колкото и объркани да бяха леопардите ми, те бяха семейство. Повече отколкото Ричард и вълците му бяха, когато и да било. Ричард бе толкова зает да води морални битки и структурата на силата ми, че не е имало време за другите неща.
- Дай ми съкратения вариант, Мика. - казах.
- Грегори те очаква да го спасиш.
- Така че ми дай няколко признания, но нека да са истина, Мика.
- Мика. - Мърл го каза нежно, но със сила в гласа си. Бе предупреждение.
Погледнах го високия мъж.
- Какво криете, Мърл?
Мика докосна ръката ми, привлече вниманието ни към лицето си.
- Казах ти, че някога бяхме взети от много лош човек, който все още ни иска. Търся някой достатъчно силен да ни пази.
- Да не казваш, че този ще ви търси в Сейнт Луис?
- Да. - каза той.
- Повечето алфи разбират от намеци. - казах.
Мика поклати глава.
- Този не. Никога няма да се откаже от нас - стисна ръката ми. - Ако ни вземеш, ще трябва да се справяш с него, евентуално.
- Защитен ли е от куршуми? - попитах.
Въпросът ми изглежда го обърка,защото замръзна.
- Не, искам да кажа, не, предполагам, че не.
Свих рамене.
- Без проблем тогава.
Той ме погледна.
- Какво имаш в предвид? Че просто ще го убиеш?
Бе мой ред да го погледна.
- Има ли някаква причина да не го правя?
Той почти се усмихна, спря, после отново замръзна.
- Просто го убий, просто така.
Звучеше сякаш сега го обмисляше, сякаш никога не ми е хрумвало преди.
Мърл каза:
- Той е труден за убиване човек.