Да започнем отначало

— Да, ти и твоят хубав приятел, когото доведе онази вечер.

А, ето за какво било всичко. Чувствам се едновременно облекчена и тъжна.

— Имаш предвид Фъргюс — казвам, чувствайки болка при произнасяне на името му. Не съм го чула, откакто се разделихме миналата нощ и не очаквам да го чуя.

— Имам предвид новия ти приятел — отговаря с вдигнати вежди той.

О, боже, бях забравила за това.

— Да, има нещо, което трябва да ти кажа — признавам аз.

— Чакай, чакай, аз съм по-бавен и те спъвам… — намига той, преди да насочи вниманието си към алеята. — Няма какво да обясняваш. Просто съм щастлив, че си намерила някого.

— Да, точно там е въпросът — опитвам отново. — Разбираш ли, имаше леко недоразумение заради Филис…

— Тя пак ли се меси? — мръщи се той.

— О, не бъде лош! Филис е много мила дама — мъмря го аз. — И те харесва — добавям, подкачайки го.

— Остави! Тя харесва всички мъже — пуфти недоволно той. — През уикенда я хванали в стаята на Били Ротман.

— Е, и какво?

— Ами, не са играли скрабъл — казва многозначително, като поглежда косо към мен над очилата си.

— Не може да бъде! — възкликвам аз. Да не повярваш. Но трябва да призная, че тайно съм силно впечатлена. Та тя трябва да е над 80! Говорим за момичето Сила51!

Продължаваме да вървим. Звукът от стъпките ни отеква по каменистата алея. Влизаме през желязната врата в малко гробище. Хубаво е тук. Прекалено често гробищата са потискащи и депресиращи, тъжни и пусти, всички тези мраморни паметници и пластмасови цветя, но това е заобиколено от дървета и е близо до реката.