Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
На седемнайсети юни съгледвачите забелязаха в далечината армията на генерал Роуз. Ние се отправихме с конете си към близкия Котах-ки-Серай. На разположение на рани имаше петдесет и осем оръдия. Ако Татя Топе поемеше командването на предните линии в Кампу, Гул Мохамад се разположеше около Котах, а набабът на Банда вземеше Катигхати, британците просто нямаше да имат накъде да мърдат.
Няма да ви описвам кръвопролитията и зверствата, които видях през онзи ден. Не искам да си спомням за това и не желая да повярвам, че съм способна на онова, което извърших. Мога само да кажа, че нищо от живота и случилото се в Джанси не ме беше подготвило за онова, което видях в Гвалиор. Бихме се часове наред в онази нечовешка жега и към момента, в който слънцето тръгна на заник, по изсъхналата земя имаше толкова хлъзгави от кръв участъци, че конете ни едва успяваха да се задържат на крака.
В най-горещата част на деня приливът на битката започна да се обръща срещу нас. Генерал Роуз стигна до артилеристите в Пхулбах, плени оръдията им и после настъпи истински хаос, когато собствените ни оръдия бяха обърнати против нас. Нашите войници се опитаха да бягат, пресичайки река Сонерека и насочвайки се към Морар, но те бяха твърде много и така се превърнаха в лесни мишени.
— Не минавайте през реката! — изрева Арджун. Но Мандар и рани вече я бяха преполовили.
И до ден-днешен не мога да повярвам на онова, което се случи после. Миг преди конят на Мандар да се качи на другия бряг, един куршум прониза гърдите ѝ. Аз веднага извадих лъка си и стрелата ми бързо намери човека, който я застреля, но докато успея да стигна до Мандар, тя вече беше паднала по лице в мътните води на Сонерека. Самата рани успя да стигне до другия бряг и точно в този момент един британски войник вдигна ръка, за да я посече с меча си. Имаше един миг, едновременно кратък и вечен, когато всичко беше възможно. Прииска ми се да имах оръжия, които още не съществуваха и с които можех да я спася. Прииска ми се повелителят Хануман, нашият крилат бог, да долети и да я грабне в обятията си. Прииска ми се да можех да върна назад времето така, че тя никога да не пресича реката. Болезненото в този спомен беше — и все още е — че мечът на онзи войник успя да мине през врата ѝ и преряза вената на живота ѝ. В един миг кралицата на Джанси беше жива и здрава, а в следващия вече я нямаше. Една секунда, една-единствена е всичко, което отделя живота от смъртта.
Ръката на рани моментално се вдигна към врата ѝ, но преди войникът да успее да я посече втори път, стрелата на Арджун прониза сърцето му.
Въпреки хаоса от бягащи войници ние веднага се озовахме до нея. За един кратък миг тя отвори очи. А после се плъзна от седлото си в ръцете на Арджун. Аз посочих към една колиба в далечината и той метна рани на коня си. Докато стигнем до колибата, лицето ѝ беше пребледняло като платно.
— Много кърви — прошепнах.
Поставихме я върху напуканата земя, а след това свалихме бронята ѝ, за да видим по-добре раната.
— Дълбока е — потвърди Арджун.
— Рани! — извиках аз и се разплаках. Но тялото ѝ вече се сковаваше. Под златната светлина на залеза сякаш беше заспала. — Рани! — повторих. — Рани!
Сложих главата ѝ в скута си. Ала тя вече беше отлетяла при баща си и сина си.
Епилог
Ръцете ми треперят. Оставям дневника си. Изведнъж вече няма никакво значение, че оттогава са изминали шейсет и една години. Все още усещам в устата си вкуса на пръстта от бойното поле, чувам писъците на мъжете и цвиленето на конете. Имаше време, когато обичах да чета тези думи отново и отново, като че ли съживяването на травмата щеше по някакъв начин да я облекчи. Шри Рама беше онзи, който ме посъветва да оставя дневниците си. Бях започнала да се превръщам в дърво, пуснало корени в почвата на трагедията. Така каза той. И с всяко следващо прочитане поливах корените си, за да потънат още по-дълбоко и да засилят болката. „Засади корените си в прясна почва“ — каза ми той. И така думите от дневниците ми за дълго време бяха лишени от звук. До този момент, мис Пениуел, в който ги четете.
Когато войната приключи и британското знаме се развя над всяка крепост и паланка в моята страна, Арджун и аз бяхме оженени от шри Рама, който не само оцеля, но и успя да си създаде нов живот в град Бомбай. Тъй като и Арджун, и аз бяхме бунтовници, за нас беше невъзможно да останем близо до Джанси. Затова се преместихме в шумния и многолик град Мумбай. Скоро след това градът беше преименуван от британците на Бомбай, за да ни напомня всеки ден какво сме изгубили. За да ни напомня, че кралство Джанси вече не съществува. Бяхме станали част от огромна империя. Поканихме сестра ми и сина ѝ да живеят при нас, но тя отказа. Държеше ме изцяло отговорна за съдбата, която я беше сполетяла. Смяташе, че аз никога не съм била вярна на семейството си, а на една кралица, която ме беше дарила с бижута и добър брак. Въпреки отношението ѝ към нас ние предложихме да ѝ купим къщичка в един град, намиращ се на брега на Арабско море, където ѝ уредихме спокоен и напълно задоволен живот като вдовица. Това вече тя прие.