Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Какво ли си мисли госпожата, която седи отпред?
Кемал я наблюдаваше, докато тя упорито съзерцаваше пейзажа, който вече беше градски, но все така сив и дъждовен. Кемал се радваше, че може да смени изражението си – колкото и обиден да се чувстваш, е много уморително да гледаш намусено. С вид на човек, който произнася велика мисъл:
– Не знам. Но съм сигурен, че се казва Урсула. – Урсула го погледна. Отвори и затвори чантата си, може би за да прикрие смущението си, помисли си Кемал.
– Има син на нашата възраст – добави Исмаил.
Когато започна изкачването, каруцата взе да пъшка и каруцарят удари силно с камшика по гърба на конете. Пътят беше прекалено стръмен, за да могат да го изкачат с двайсет души в каруцата, но басът си е бас.
– Вече може да се бръкнеш в джоба, сержант! – каза каруцарят.
– Още не сме горе.
Войниците, които искаха да изпитат удоволствието да видят как сержантът губи един бас, затаиха дъх, сякаш така помагаха на горките животни да се изкачат по склона дотам, където започваха къщите на Ван. Изкачването беше дълго, мъчително и когато най-после стигнаха горе, каруцарят се засмя и каза Аллах е велик и аз и моите мулета – също. Как ви се стори, сержант?
Сержантът даде една монета на каруцаря и Кемал и Исмаил се усмихнаха скришом. За да се отърси от унижението, подофицерът взе да раздава заповеди на висок глас:
– Всички долу! Сега ще видят арменците убийци!
Каруцарят запали доволен пуричка, докато наблюдаваше как войниците, въоръжени до зъби, слизаха от каруцата и се отправяха към първата къща във Ван, готови на всичко261.
– Адриа?
– Да.
– Къде беше?
– А?
Адриа погледна напред. Урсула си оправи жакета и отново се загледа в пейзажа, привидно безразлична към историите на младите турци.
– Може пък да се казва Барбара.
– А? – Усилие, за да се върне в автобуса. – Да. Или Улрике.
– Ако знаех, нямаше да ти дойда на гости.
– Ако знаеше какво?
– Че не ти харесва моя разказ.
– Напиши го отново. Но се вживей в образа на Амадеу.
– Главната героиня е Елиза.
– Сигурен ли си?
Двамата млади турци млъкнаха. След известно време:
– Така, прегледай го пак; ти разказваш от гледна точка на Амадеу и...
– Съгласен съм, добре, добре. Ще го напиша отново. Нали така?
На перона Бернат и Адриа се прегърнаха и фрау Урсула си помисли боже, тия турци така, посред бял ден, и продължи към сектор „Б“ на перона, доста по-далеч оттам.
Бернат, все още прегърнат с Адриа, ми каза благодаря ти, негоднико, искрено ти го казвам.
– „Искрено“ се отнася за негодник или за благодарностите?
– За това, което ми каза за неудовлетворението.
– Ела пак, когато пожелаеш, Бернат.
Трябваше да тичат по перона, защото не знаеха, че е трябвало да чакат на сектор „В“. Фрау Урсула, вече седнала, ги видя да минават и си помисли света Богородице, колко скандално се държат.
Бернат, дишайки шумно, се качи във вагона. Чак след минута забелязах, че още стои прав, разговаря с някого с жестове, нагласява раницата си и показва билета. Сега не знам дали да се кача да му помогна, или да го оставя да се оправя сам, да не би да се засегне. Бернат се наведе да погледне през прозореца и му прати усмивка. Седна уморен и отново го погледна. Когато изпращаш най-скъпия на душата си приятел на гарата, трябва да си тръгнеш, щом той се качи във вагона. Но Адриа вече беше закъснял. Усмихна се в отговор. Трябваше да отклонят поглед. Двамата едновременно погледнаха часовника. Три минути. Въоръжих се със смелост, махнах с ръка за довиждане, той почти не помръдна и си отидох, без да поглеждам назад. На самата гара си купих Frankfurter Allgemeine и докато чаках автобуса за връщане, го прелистих с желанието да се съсредоточа в нещо различно от светкавичното горчиво-сладко гостуване на Бернат в Тюбинген. На дванайсета страница – заглавие на една колонка на кратка новина. „Психиатър убит в Бамберг“. Бамберг? Бавария. Защо, боже мой, някой би желал да убие психиатър?
– Хер Ариберт Фойгт?
– Аз съм.
– Не съм поискал час. Съжалявам.
– Няма значение, влезте.
Доктор Фойгт покани учтиво смъртта да влезе. Новодошлият седна на скромния стол в чакалнята, а докторът влезе в кабинета с думите веднага ще ви приема. В чакалнята се чу шум от прибиране на листове хартия и отварящи се и затварящи се чекмеджета. Най-после докторът се появи в чакалнята и помоли смъртта да влезе в кабинета. Новодошлият седна където му посочи докторът, а той – на своя стол.
– Кажете – изрече.
– Дошъл съм да ви убия.
Преди доктор Фойгт да успее да направи каквото и да било, новодошлият се беше изправил и се прицелваше с един „Стар“ в слепоочието му. Докторът наведе глава под натиска на дулото на пистолета.