Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Аз изобщо не приличам на теб — каза му тя.
Усещаше вкус на желязо в устата си.
— Приличаш, и още как — повече, отколкото си мислиш. И двамата с теб взимаме онова, което искаме. Правим това, което се налага да се направи.
Той се усмихна срещу нея, но не беше прав. Никой не знаеше как онова, което беше искала толкова дълго, че желанието я беше разцепило на две, я беше оставило неспособна да обича и почти неспособна да чувства.
Никой не знаеше кой беше първият, който бе откраднал нейното сърце и никога не го беше пуснал.
Дори Джори.
Как можеше да каже на собствения си брат, че винаги е бил той?
— Не — отвърна му тя сега. — Аз не взимам онова, което искам. Изобщо не приличам на теб. Всичко — всичко, което съм направила, е било заради другите. Така че децата ми да бъдат добре. И аз ще ти го докажа.
— Какво искаш да кажеш? — попита Кесибърг.
— Ще ти помогна — отвърна тя.
Тя остана в колибата му. Знаеше, че ако излезе навън и види дъщерите си за последен път, може да се разколебае. Може да се прекърши. Затова го накара да обещае да не им казва, че я е видял. И никога да не говори за онова, което щеше да последва.
Тази нощ, след като Кесибърг бе разпалил огньовете, Тамсен смеси последните си останали сънотворни билки — лавандула, лайка, мента — с последните няколко капки лауданум. Разбърка ги в разтопен лед, събран от езерото, и ги изпи до дъно в очакване на съня.
Когато започна да се унася, Кесибърг я доближи.
— Ще изчакам да заспиш, както ти обещах — рече той.
Тя разбра, че говори истината. Въпреки това отново му повтори:
— Трябва да се увериш. Трябва да се увериш, че първо ще има за тях. Трябва да се увериш, че ще има за момичетата.
Той кимна.
Сетне се настани срещу нея на пода, в очакване, прегърнал брадвата си.
Очите ѝ трепкаха, отваряха се и се затваряха, отваряха се и се затваряха. Колибата изчезна. Вместо това видя онези пшенични поля през прозореца на брат си. Необятното небе на късното лято, което се извиваше ниско и широко, и синьо, над полюшващите се жита — на вълни, на вълни. Цяло море от злато. Чу деца, които се смееха. Усети искрицата на чувство, което не беше изпитвала от собственото си детство. И най-сетне заспа.
Епилог
Джеймс Рийд беше стигнал на половината път нагоре до хребета, когато едрият червеникавокафяв кон изведнъж се олюля под него, стъпил накриво в дълбокия сняг. Рийд за миг се изплаши, че ще паднат и двамата.
Земята под краката им беше коварна и опасна на всяка крачка от форта на Джон Сътър дотук. Там, където нямаше тежък мокър сняг, имаше хлъзгава кал, дълбока до глезените на конете. Беше окаян сезон. Но нямаха друг избор. И дума не можеше да става за отлагане на спасителната операция, докато времето се стопли. Той се боеше, че и без това са изгубили твърде много време.
Рийд смушка неспокойния си кон, за да продължи. Зад него се извиваше дълга колона от ездачи и товарни мулета.
На седем дни път от форта на Сътър снегът вече стигаше до гърдите на конете им. Беше ясно, че не могат да продължат с езда; щеше да им бъде по-лесно да се придвижват пеша. Това означаваше, че ще могат да вземат със себе си много по-малко от скъпоценните провизии, които бе събрал с такива усилия, и Рийд се тревожеше от тази мисъл, но нямаше какво да направи. Събраха останалото във вързопи и ги окачиха по дърветата, за да го използват на връщане. Вързопите се полюшваха сред клоните като безформени гнезда на насекоми. И той си даде обещание: когато се върнеха тук, семейството му щеше да бъде с него. Маргарет, Вирджиния, Пати, малкият Джеймс и Томас.
Надеждата да се съберат отново, бе единственото, което му даваше сили да продължи през тежките месеци на изгнаничеството. Нямаше да издържи и една седмица, ако доведената му дъщеря Вирджиния не се беше измъкнала тайно от лагера, за да го снабди с кон и провизии за пътуването. Умно момиче. Беше само на тринайсет години, а знаеше какво точно трябва да направи. Беше му приготвила вързоп с храна от намаляващите им запаси: изсушено говеждо, стафиди, твърдо сварени яйца и последната останала бира на семейството, която се събираше в една манерка. Той преглътна сълзите си, за да ѝ благодари.
— Ти винаги си ни бил добър баща — рече му тя, подавайки му юздите.
Когато Рийд пристигна във форта на Сътър в края на октомври, от север вече духаше студен вятър. Фортът беше голям и здраво укрепен, с дебели кирпичени стени и оръдие — не беше дупка като онзи, който държеше Джим Бриджър. За Сътър работеха няколко дузини индианци от племената пайути и миуоки, както и мексиканци, а всеки ден имаше стабилен поток от заселници, които живееха наблизо и идваха за провизии, за пощата и за последните новини.