Скрутатор [bg]

— Колко далече е?

Троист пресмяташе разстояния.

— Четири левги до долината, после още две до входа. Изключително напрегната маршировка, а кланкерите ще се придвижват по-бавно от войниците.

— Ще успеем ли до средата на сутринта? — попита Флид.

— Ще трябва да си проправяме път през неравна местност в тъмното. Нямам представа колко дълго ще ни отнеме.

— Постарай се да придобиеш представа, генерале. Едно късно пристигане обезсмисля всичко.

— Ще сторим всичко по силите си, сър, но се боя, че няма да се намираме в най-доброто си състояние, когато пристигнем.

— Важното е да стигнем. И ще трябва да изпратим вестоносец при Джал-Ниш. Човек, на когото той ще повярва.

По кожата на Ниш полазиха тръпки, но той умееше да разпознава дълга си.

— Аз ще отида, сър.

— Нужен си ми тук — каза скрутаторът.

— Да не мислите, че ми се иска да отида? Но пътят сред онези образувания е труден. Слизането по склона на долината също. Не можем да рискуваме вестоносецът да се изгуби. Възможно е лиринксите да разчупват черупки в този момент.

— Ако наистина е така, с теб ще бъде свършено, Ниш.

— Както и с всеки друг изпратен.

— Няма да рискувам — рече Флид. — Възможно е Джал-Ниш да те призовава обратно.

— Не мисля така. Последния път, когато го направи, по кожата ми пълзеше гъдел.

— Той е коварен, Ниш. Може да използва различна повеля всеки път. И щом те види отново, няма да успееш да му избягаш.

— Тогава ще трябва да ме освободите, сър.

— И все пак това не ми харесва.

— Трябва да ги предупредя, сър. Имам голяма вина, която трябва да изкупя.

За момент Флид се вторачи в Ниш, сетне кимна.

— Добре, върви! — Той му подаде ръката си. — Надявам се да се видим отново.

— Аз също — рече Троист. — Наистина се надявам. Вземи. — Генералът подаде на Ниш парче хляб с месен пълнеж и мях с прокиснала бира, от слабата, която раздаваха на войниците в походите с лоша вода. — Ще изпратя човек да те съпроводи до часовите.

— Предварително ви благодаря, сър — отвърна дъвчещият Ниш. — Още усещам пробожданията от довелия ме часовой.

С пълен стомах той се почувства по-добре. Но бирата не донесе подобрение, затова след първите две глътки механикът метна меха на рамо. Спътникът му, дребен войник, чийто нос подсвирваше при всяко вдишване, не каза нито дума, докато придружаваше Ниш сред гората. Край първите скални образувания той се обърна и все така мълчаливо пое обратно.

За момент Крил-Ниш остана неподвижен, все още замислен за баща си и заклинанието. Ами ако Джал-Ниш го заловеше, а Флид впоследствие не успееше да го освободи? Баща му щеше да подсили магията и Ниш щеше да се окаже поробен в поквара до края на дните си. Дори съществуваше ужасяващата възможност новата роля да започне да му харесва и той също да започне да извлича удоволствие от страданието, което нанася. Ако действително го очакваше подобна съдба, по-добре да се хвърли от ръба на скалите и да остави Джал-Ниш и войската му в ръцете на съдбата.