Скрутатор [bg]

Ниш достигна ръба на скалата и се огледа. Къде точно се намираше пътеката, отвеждаща надолу? Зад него пропукването се усилваше. Обикалящият механик най-сетне откри пътя и пое по него, обръщайки се назад.

Луната тъкмо докосваше западния хоризонт и заливаше със светлината си огромното поле от варовикови образувания. Гледката бе красива, защото върховете и ръбовете на хилядите канари бяха придобили млечиста прозрачност. В много от тях личаха костите на скалоформираните създания.

Гръмовен екот се понесе над долината. Пред очите на механика варовиците започнаха да се разчупват. Пропукването им се разрастваше във вълни. Сякаш новоизлюпени, лиринксите тромаво надигаха глави. Лунното сияние блесна в очите им — десетки, стотици, хиляди. И бройката им непрекъснато се увеличаваше: плът, произхождаща от камък.

Първият лиринкс се надигна с тромави движения и размаха криле, все още прекалено слаб заради заклинанието. Ниш изпита странно движение, напомнящо всмукване — новата му сетивност бе доловила изтеглянето на сила, с която съществото подхранваше полета си. След няма и минута още десетки се понасяха към небето.

— Войници, събудете се! — изрева Ниш, втурвайки се надолу по пагубната козя пътека. Настойчивостта на виковете раздра гърлото му. Той вече не мислеше за Джал-Ниш. — Събудете се! Това е капан! Враговете са заобиколили долината и нападат! Събудете се войници! Ксабиер! Ксабиер!

Ниш така и не помнеше как се е спуснал. По-късно, когато през деня погледна към скалата, му бе трудно да повярва, че изобщо е успял. Предишното спускане му бе отнело час. Сега бе стигнал дъното за няма и десет минути, преминали в скачане между скали, хлъзгане пред миниатюрни чакълести лавини, изцяло инстинктивно. Може би на обогатените си сетива дължеше слизането си невредим. Само леко си бе изкълчил коляното, когато един камък коварно бе отскочил под стъпалото му.

Механикът все още крещеше истерично, когато достигна дъното. Лагерът бе оживял. Изключително дисциплинираните войници търчаха да заемат позиции, а стражевите огньове пламтяха още по-силно. Огромната военна машина бе предупредена тъкмо навреме и сега се подготвяше за битка.

— Събудете се, войници! — продължаваше да крещи младият Хлар, макар вече да нямаше нужда. — Ксабиер! Лейтенант Ксабиер!

Някакъв войник го хвана за ръката.

— Аз ще ви заведа, сър.

Той се затича, повлачил Ниш след себе си. В съзнанието на механика пламтеше образът на издигащи се към небето лиринкси. Той все още виждаше скелетите им.

Войникът спря край една пламтяща клада. До нея се издигаше огромното туловище на Ксабиер, издаващо нареждания. След като изпрати хората си, лейтенантът се обърна към Ниш:

— Крил-Ниш, ти ли вдигна тревога?