![Тихият палач [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/1/tihiyat-palach-bg-download.jpg)
Тихият палач [bg]
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #22
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-649-3
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тихият палач [bg]». Краткое содержание книги:
Корнуел е създала толкова пълнокръвна героиня, че читателят често трябва да си напомня, че доктор Скарпета е продукт на писателско въображение. Пъблишърс Уикли
43.
— Бирата. „Сейнт Поли Гърл“-каза Луси и чудовището стана огромно колкото Скалистите планини.
Усетих немигащия му поглед и долових силния му кисел вкус.
— Не се намира навсякъде и в този бар не я поръчват много хора.
— Знаеш някой, който я пие — отвърнах аз и тя кимна. Въздухът се раздвижи и миризмата се промени.
Влажен мирис на диво животно, който знам, че е обонятелна халюцинация, знак, че някаква примитивна част от мозъка ми някак си предусеща какво предстои. Толкова е заплашително, че не мога да му придам форма. Не мога да го превърна в съзнателна мисъл.
— Вечерта на 11 май, неделя, Деня на майката, в 11:39 вечерта, за да бъда точна, точно тази сервитьорка — Луси се огледа из залата за нея — е сервирала на жена, която е стояла на онази маса там до бара. — Тя посочи ъгловата маса, която бе заета от едър мъж в костюм, пиещ уиски. — Жената е поръчала „Сейнт Поли Гърл“ четири пъти в период от два часа и когато е поръчала третата точно в 11:22, е станала, за да отиде до тоалетната. Но не е отишла само там.
— Отбила се е в бизнесцентъра. — Вече виждах накъде бие и тогава потрепването под лъжичката се появи отново, още по-мощно, и тръгна нагоре към гърлото ми.
— Да — каза Луси. Сервитьорката ни се върна с бира „Сейнт Поли Гърл“, моя джин и голяма гарафа със студен тоник, пълен с малки мехурчета.
Остави ги и веднага се махна.
— Мисли си, че ще й създам неприятности, но няма да го направя. — Луси взе бирата си.
— И защо да се бои от неприятности? — Налях джина върху топящия се лед в чашата си и допълних с тоника от гарафата.
— Защото бирите са били безплатни. Може би една не би била проблем, но всичките четири? Каза, че го направила, защото жената я плашела. Цитирам, била странна, със зловещи очи, и след като изпиела всяка бира, прибирала празните бутилки в чантата си. Не използвала чаша и избърсала масата и стола си.
— Защо?
— А ти защо мислиш?
— Не е искала да оставя ДНК или отпечатъци. Сервитьорката ли ти каза това? — Джинът с тоник ми помогнаха да потуша гаденето. — И кога си говорила с нея?
След като се настанихме в хотела, аз седнах зад компютъра. Обадих се на Люк, а после на Бентън, който не ми вдигна. Взех си душ и се преоблякох. Срещнах се с Луси в двайсет и два и петнайсет. Тя бе слязла в бара преди мен и бе събрала информацията, която й трябваше. Нищо чудно, че сервитьорката я отбягваше.
— Гледала е новините за убийствата тук и в Кеймбридж — каза Луси. — Дадох й да разбере, че е по-добре да не крие нищо от мен и ако си държи устата затворена, аз ще направя същото. Четири бири и Кари, която отишла при нея и й дала стодоларова банкнота за бакшиш. Пъхнала й я отпред в панталона.
— Кари? — Звярът пристъпи напред от храста и стана невероятно шумен. Не можех да повярвам колко е стар. — Кари? — повторих и Луси се усмихна тънко и хладно.
— Този път губи завинаги. — Усетих омраза и това не беше всичко. — Няма да позволя допълнителни щети. Нито на Джанет, нито на детето, нито на някой друг.
Наведох се напред и всичко случило се запрепуска из мозъка ми и се стовари върху мен. Стрелбите, съобщенията, монетите, Пати Марсико, Грейси Смитърс и яхтата, подправения ДНК профил и очевидно подхвърлените доказателства, а сега и бирата.
— Кари Гретхен. — Деловият тон на Луси беше по-ужасяващ от самото име.
„Бирата. Бирата. Бирата.“ Вътрешният ми глас вече не беше никак тих. В този бар. Луси бе избрала хотел „Мадисън“, не аз. И не разбираше какво се случва. Погребана чума като древен вирус се надигаше от топящия се лед и беше жадна за кръв и пълна с лъст. Тя беше заразена и вероятно винаги е била.
Хей, докторе, тик-так…
Луси, Луси, Луси и ние!
Това беше друго изпратено ми стихотворение, този път от остров Уордс, Ню Йорк, женското отделение на психиатричния затвор „Кърби“, където беше пратена Кари Гретхен, защото бе прекалено опасна, за да остане в друга болница. Криминално луда, прекалено невменяема, за да се яви пред съда, но това не беше вярно. Не можеше да бъде по-голяма неистина. Тя никога не бе била луда, всичко друго, но не и луда. Спомням си как Бентън каза, след като тя избяга от затвор с максимална сигурност: „Кари Гретхен ще съсипе още животи“.
— Тя е мъртва. — Казах го тихо, внимателно, обвила ръце около питието си и впила поглед в очите на Луси. — Видяхме хеликоптера й да се взривява във въздуха и да се разбива в океана, след като ти стреля по нея през отворената врата.
Беше бял „Швайцер“, който не можеше да се сравни с „Джет Рейнджър“-а на Луси, нито с нейните умения. Но горивото ни привършваше, когато убиецът съучастник на Кари — Нютън Джойс, откри огън с картечница и улучи ските ни и корпуса. Луси не искаше да се разбием над оживения плаж и над пълните с хора сгради и улици. Затова обърна и тръгна към Атлантическия океан, където можехме да умрем, без да вземаме невинни жертви с нас. Това беше преди тринайсет години.