Тихият палач [bg]

— Какво да може? — прекъсна ме Луси. — Убиецът ги е сложил на автопилот и е стрелял с тежък снайпер през прозореца? Или пък е имал съучастник, който е карал хеликоптера с отворена врата? Няма начин. Достатъчно умна си, за да се сетиш за крановете. Гарантирам ти, че си права. Звучи логично.

— По още едно? — Сервитьорката ми се усмихна и погледна предпазливо към Луси, а моето настроение се влоши още повече.

— Малък джин и тоник отделно, моля. — Беше лоша идея и вероятно трябваше да се качвам и да си лягам, но нямаше как да го направя.

— Имате ли бира „Сейнт Поли Гърл“? — попита смело Луси и аз окаменях.

— Да. — Сервитьорката звучеше нервно.

— Сега вече си говорим. — Луси я плашеше и тя бързо се отдалечи. — Какво се случи току-що?

Поех си дълбоко дъх и изчаках гаденето да премине.

— Как разбра за бирата?

— Имаш предвид празните бутилки, наредени на скалите, където е бира разбита главата на Грейси Смитърс? Ти снима местопрестъплението и качи снимките в базата данни. Също така направи сума ти фотографии в Нантакет, където бе убита Пати Марсико. Не помниш ли какво имаше на перваза в наводненото мазе? Четири празни бутилки „Сейнт Поли Гърл“, избърсани от отпечатъци и с унищожена с белина ДНК. Етикетите им бяха обърнати напред. Знаеш на кого е компанията за недвижими имоти, която бившият съпруг на Пати Марсико се опита да съди? „Гордиев възел“, корпорация, основана преди три години от Боб Росадо.

— Ти току-що изплаши до смърт сервитьорката ни. — Довърших питието си и не се почувствах нито по-зле, нито по-добре.

— Не я искам да се мотае наоколо.

— Не мисля, че се интересува от това. Готова ли си да започнеш да ми казваш истината? Мислиш, че не разбирам, когато не го правиш? — Докоснах челото си, беше горещо.

— Ти знаеш всичко — каза тя.

— Ще стоим тук, докато го направиш.

— Защо лицето ти е толкова червено?

— Никакви лъжи повече — отвърнах.

— Не те лъжа. Избирам подходящия момент, когато се чувствам в безопасност, за да ти споделя информация. До този момент не съм се чувствала така и не съм била сигурна в нея.

— Защо?

— Може би защото няма да я одобриш. Може би няма да ми повярваш, така както някои други хора не ми вярват.

— Кои други хора?

— Марино. Знам какво си мисли.

— Какво му каза, което не си казала на мен?

Гледах я в очите и се опитвах да разбера какво й минава през ума, тайните, които не искаше да ми довери. Тя не се страхуваше. Не беше гневна. Изпитваше нещо друго, което не можех да определя. И тогава го долових. Усетих неподвижното му присъствие. То се взираше в мен като величествено животно, идеално сляло се с околната следа. Вече знаех какво е.

„Страст.“

— Пръстенът, семейната реликва на семейството на Джанет. — Сексуална страст, страст за кръв, усещах и двете вътре в нея. — Ти си спряла да го носиш и тогава баща й си го е получил обратно, а не обратното.