Тихият палач [bg]

Не довърших. Няма да й кажа, че ако не се бях намесила и не бях заместила майка й, кой знае какво щеше да се случи.

— Натали беше диагностицирана преди няколко месеца — продължи Луси и очите й за миг светнаха от избилите сълзи.

Поне се чувстваше зле от това. Поне изпитваше нещо.

— Ракът вече се е разпространил в лимфните възли и в черния дроб. — Оглеждаше се из бара, не поглеждаше към мен. — Четвърти стадий е и всички сме се подготвили за най-лошото. Взех колата. Направих всичко, което можах, и нещата вървяха добре, докато миналия месец реших, че няма да го направя. Казах на Джанет, че не мога. Че тя трябва да постъпи както иска, но аз не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Не. Невъзможно е.

— Миналия месец — хрумна ми изведнъж. — Защо реши миналия месец?

Луси отпи последната глътка от бирата си.

— Казах й, че не трябва да е с мен. Особено ако има дете. Никой от тях двамата не трябва да е с мен. Но тя не искаше да слуша, а аз не можех да й кажа причината.

— Затова си спряла да носиш пръстена. Искала си да скъсаш с нея. Да не се виждаш с някой друг?

— Да, искам да скъсам с нея.

— И въпреки че летяхте заедно с Джанет в четвъртък сутринта и минахте над къщата ми. Очевидно си много наранена. Знам, че обичаш Джанет. Не спря да я обичаш през всичките години, в които бяхте разделени. Намерихте се отново, а сега това?

— Именно миналото е проблемът. Защото това е всичко друго, но не и миналото ни и това е такъв голям проблем, какъвто не можеш да си представиш — каза тя и аз отново го долових — онзи огромен звяр, който не мога да видя. След това се появи и тревогата под лъжичката.

— Не ми звучиш като човек, който иска да скъса. — Чух се и си дадох сметка, че не звуча убедително или пък решително, докато се опитвах да потисна гаденето.

— Тя има нужда да се изнесе. Вече трябва да го е направила. Казах й, че ще я откарам където иска, за да е възможно най-далеч от всички нас. — Лицето на Луси беше каменно и под твърдата й хладна обвивка прозираше желание, което бе толкова горещо, че не можеше да се докосне, разтопено и течно като земното ядро.

— Току-що спомена всички нас.

— Бях с Джанет, когато започна. Първо Куонтико, а след това живяхме заедно във Вашингтон — каза Луси. Звучеше несвързано. — Но Джанет не беше в обсега на радара. А сега вече е.

— Чий радар?

— Джанет вече е в обхвата и е невъобразимо опасно. Може да стане много страшно и да свърши само по един начин. Тя иска да загубя всичко, което обичам.

— Джанет не иска да ти отнеме нищо.

— Не говоря за нея.

— Тогава за кого? — Изведнъж усетих как изстивам и ми се гади.

Облякох си якето. Притиснах ръце към лицето си, а те бяха толкова студени, че пръстите ми бяха посинели. Изчаках, докато пристъпът премине и отново го видях. Видях го да се размърдва.