Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
— Копеле! — Тамсин се изплю в лицето му. Мъжете я бутнаха да падне на колене и стегнаха ръцете й на гърба с такава сила, че едва не ги счупиха. Задавена от сълзи, тя ги ругаеше на испански, опитваше се да държи под контрол болките, да се пребори с мъчителното гадене, но накрая млъкна и главата й падна на гърдите.
Изведнъж проехтя див вик и в него имаше такава кръвожадност, че дори Тамсин потрепери от ужас. Двамата мъже пуснаха ръцете й и хукнаха да бягат. Само след миг бяха изчезнали в живия плет. Замаяна, тя вдигна глава и ги видя да бягат през полето, сякаш ги гонеше самият дявол.
Габриел мина покрай нея и продължи да ги преследва. Отново нададе бойния си вик, но изведнъж спря. Изруга ядно и се върна при свитата на кълбо фигурка, която лежеше в тревата. Коленичи пред нея и изохка задавено:
— Ох, малко момиче… с онези ще се разправя по-късно.
Той я вдигна, притисна я до широките си гърди и я залюля като бебе. Лицето й беше смъртно бледо, очите широко отворени, цялото й тяло се разтърсваше от силни тръпки. След малко се освободи от прегръдките на спасителя си, промърмори нещо неразбрано и се втурна към живия плет. Все още усещаше езика на онзи мъж в устата си. Наведе се и повърна в тревата.
— Да знаеш че ще ги убия, и то съвсем бавно — закле се тихо Габриел и помилва приведения й гръб, за да я успокои. — Ще ги преследвам до дупка, проклетите негодници, а като ги хвана, ще им одера кожите с черупка от стрида. — Тамсин знаеше, че това не беше празна заплаха.
— Те искаха да знаят коя съм, Габриел. — За нейна изненада гласът й прозвуча съвсем спокойно. Тя се изправи и отърси полата си. — Искаха да им кажа коя съм и откъде идвам. Сигурна съм, че бяха братовчедите ми. — Китките й бяха изтръпнали от болка.
— Мислиш ли, че чичо ти ги е изпратил да те питат?
Тамсин поклати глава.
— Ако съдя по онова, което ми е разказвала Сесил, Седрик никога не би направил такова нещо. Той е умен мъж и не би искал да го обвинят в такова мръсно дело. Вероятно съм събудила любопитството им. — Тя приглади косата си назад и продължи да чисти сламките от роклята си. — Как ме намери толкова бързо, Габриел?
Мъжът вдигна рамене.
— Нещо ми подсказа да тръгна да те търся. След като ви видях с мис Люси, бях неспокоен, макар да не знаех защо. Реших да ида до селото и да се върнем заедно в Трегартън.
— Слава богу! — Тя взе голямата му ръка в своите и я стисна сърдечно. — Ще им поискаме сметка, Габриел, но те моля да почакаш малко. Не искам да свършиш като убиец в затвора на Бодмин или направо на ешафода. — Тя се опита да се усмихне, но лицето я болеше от удара и грубите щипания. — Първо ще си отмъстим на Седрик, след това ще се заемеш с онези двамата.
— Не забравяй, че те са мои — отговори с опасно тих глас великанът.
— Обещавам ти, че ще бъдат твои — каза съвсем спокойно дъщерята на Ел Барон, напълно съзнавайки какво говори. Не изпитваше нито капка съчувствие към братовчедите си.
— А дотогава, малко момиче, няма да ходиш никъде сама. Може би двамата негодници все пак са били насъскани от чичо ти. Щом е тръгнал по следите ти, той сигурно няма да се спре пред нищо.
— Прав си — съгласи се Тамсин. — Човекът, който се е отървал така спокойно от собствената си сестра, с удоволствие ще си позволи още едно отвличане.
20
— Тя не говори нито дума английски, чичо.
— Кой не говори английски? — Виконтът вдигна изненадано глава и хвърли зъл поглед към Дейвид, който стоеше на прага на библиотеката и не се осмеляваше да влезе.
— Любовницата на Сейнт Симон, сър — отговори Чарлз, който стоеше зад близнака си. — Помислихме, че може би ви интересува.
Седрик сгъна грижливо вестника, в който се беше зачел, и го остави до себе си на дивана.
— Какво си помислихте? — Той ги стрелна с присвити очи и продължи: — Надявам се, че не сте се намесили в моите дела.
Дейвид пристъпваше неспокойно от крак на крак.
— Преди няколко дни на вечеря вие казахте, че много ви се иска да знаете кое е момичето. Решихме да ви зарадваме, като открием това вместо вас.
— И как ви хрумна тази гениална мисъл, глупаци такива? — попита Седрик с онова зловещо спокойствие, което ги плашеше до смърт. Двамата млади мъже отстъпиха крачка назад. — Кога съм ви молил да се месите в моите работи? Какво сте забъркали пак?
— Срещнахме момичето и му зададохме няколко въпроса — обясни глухо Дейвид. — Но тя не говори английски. През цялото време бъбреше на непознат език.
— Не беше френски — помогна му брат му. — Щях да я разбера.
Седрик гледаше недоверчиво двамата си племенници и за кой ли път се питаше защо продължава да се изненадва от глупостта им.