Изповедите на един буржоа

За всичко това Лола не знаеше нищо. Тя само с отчаяние забеляза, че съм болен. Природата на „заболяването“ остана за нея непозната, като непознат чужд човек. Едва ли би могла да изброи „симптомите“ му. Когато неврозата вече се проявява чрез телесни, органични метастази, чрез функционални смущения, не е лесно да се справим с нея. Моята „болест“ засега се изразяваше в непредвидимо поведение. Никога не знаех как ще се пробудя? — и да се живее с мен трябва да е ужасно изморително и днес… Лола го усети навреме и се настрои за болногледачество, на което не се виждаше края. Характерно за всички неврози е, че периодите на свръхчувствителност се повтарят циклично. Преди петнайсет години, както и до днес, ми се е случвало — внезапно — да отпътувам без каквато и да е специална „причина“; понякога за дни, понякога за месеци. В такива моменти не ме задържа, не ме обуздава нищо; нито работата, нито обкръжението. След подобни кризи идват относително по-спокойни периоди. Докога може да понесе това „болният“, докога човек може да понесе капризите на своя травмиран характер? Мисля, че дълго. Всичко е ужасяващо съзнателно. Подобно състояние на нервите аз наблюдавам с онова безпристрастно внимание, с което човек се занимава с болното си гърло. Човек може много да понесе; ако пожелае — почти всичко. Периодът на невроза започва с едно типично усещане за притеснение, с неназовима угриженост, която в началото го съкрушава напълно, болният чувства, че е дошъл краят на всичко, жестоко се срамува… Все пак мисля, че до известна степен психиката умее да се пребори със състоянието на страх. Това притеснение — атмосферата на всяка невроза — се кълби надълбоко в душата, не сме съумели да се справим с нещо, с желание или със спомен, и възроптаваме срещу своята безпомощност. Но сетне, на непосилна цена и трудно, от време на време все пак го превъзмогваме. Вярвам във волята. Вярвам, че с воля и смирение човек може да властва дори и над просмукващите се от подсъзнанието му пристъпи на блатната треска. Презирам неврозата у себе си и се боря срещу нея с всякакви средства, да, със съзнание, воля и смирение. Вярвам, че характерът и неговото най-висше проявление, съвестта, удържат в равновесие болните ни инстинкти, вярвам, че животът и работата са в синтез; който не е способен на това — нека живее, както може, или да загине: участта му не ме вълнува особено… Лола възприемаше болестта ми с невероятен инстинкт и вярваше, че ще издържа. Връзката ни още отначало беше в общи линии връзка на болен с търпеливия му болногледач.