Изповедите на един буржоа

Старателно се грижех за тези свои кръгове, създадох си метод за живот и бдителност, за да не може Лола да престъпи самотата ми. Душата има свое последно убежище, където писателят намира подслон; търсим истината, но задържаме нещо от истината за себе си и не го отдаваме никому. Старал съм се винаги да бъда суверенно открит и искрен; презирал съм всякакъв евтин и страхлив свян — никога не съм имал „тайни“, за всичко, което животът ми е давал, съм „се отчитал във вестниците“ –, но „тайната“, онова, заради което не съм друг, а именно аз, по което се „различавам“, не съм отдал никому. Разгадката на тази тайна е онова, което обикновено наричат „изкуство“; и атаката на Лола ме принуди да съм предпазлив. Не можех да не забележа, че и тя си има „тайна“ — и понеже не бе артист, тайната й бе неизказуема. В любовта жените отдават много от тези последни запаси; и когато напълно разкрият тайната си, те изиграват голямата партия на своя живот и обикновено губят.

Каква беше „тайната“, за която започнах да се догаждам покрай Лола, която тревожно пазех в себе си и я проучвах с огромно любопитство? Узнах, че видимото у човека, неговите слова, възгледи, действия, симпатиите и антипатиите му, това все още съвсем не е той, а просто реминисценция от нещо или някого, от неповторимото; то е скрито със седем була от света и витае у всекиго, дълбоко зад осезаемата повърхност. Бях обзет от благоговение и страх. Дотогава просто живеех сред хората без отговорности, приемах ги за сведение и ги съдех; сега започнах да ги наблюдавам с пристрастно благоговение, всеки поотделно. Благоговението, с което наблюдаваме едновременно „индивидуалността“, „тайната“, неповторимостта у всеки човек, е романтичният период в еволюцията на психиката. Дотогава преценявах хората само според атрактивните им качества. Сега, когато бях връхлетян от тази измъчваща ме и доставяща радост изненада, за мен понятието „тълпа“ дословно престана да съществува; всеки човек ми се виждаше като отделен материк и навярно цял живот не бе достатъчен той да бъде пропътуван и открит, изследван и описан с джунглите си, със своята флора и фауна… Това любопитство не се научава от книга. Повтарям, това е романтичен период в живота; вселената, човешката вселена се разпада на атоми; това „безредие“, тази хаотичност на позициите при писателя бива последвана едва по-късно от класицизма, от реда, от пригодената към определени форми позиция, чрез която той наблюдава човешкия модел.