Дверите на Скръбния дом

Нещо дрипаво се отри в челото на Фидлър и го събуди. Той отвори очи под гъстата настръхнала четина, която изведнъж се надигна и го изгледа критично. Лицето приключи огледа с израз на отвращение.

— Паяци в брадата ти… ако не и по-лошо. Не ги виждам, но знам, че са там.

Сапьорът си пое дъх и примижа от пулсиращата болка в счупените си ребра.

— Разкарай се! — изръмжа той. Болката го прониза по бедрата и му напомни за ноктите, които ги бяха раздрали. Левият му глезен беше овързан здраво — изтръпналото стъпало го обезпокои.

— Тц — отвърна старческото лице над него. — Не става. Сделка е сключена тук, всичко е уговорено. Колодата го казва ясно. Живот даден за живот взет. Де да беше само това…

— Ти си от Дал Хон — промълви Фидлър. — Къде съм?

На лицето се изписа широка усмивка.

— В Сянката. Хи-хи.

Зад странния старец заговори друг глас.

— Събужда се, а ти го изтезаваш, Върховни жрецо. Я се дръпни. Войникът има нужда от въздух, не от подигравки.

— Въпрос на справедливост — отвърна му Върховният жрец, но все пак се отдръпна. — Кроткият ви спътник коленичи пред онзи олтар, нали? Тези подробности са жизненоважни за разбирателството. — Направи още една стъпка назад, щом едрото тяло на другия говорещ се появи в полезрението на Фидлър.

— Аха — въздъхна той. — Треллът. Паметта ми се връща. А вашият спътник… Джагът?

— Забавлява приятелите ти — отвърна треллът. — Без голям успех, ще призная. Въпреки почтената си възраст Икариум така и не е усвоил светските маниери, необходими за да предразположи другите.

— Икариум? Създателят на механизми, ловецът на време…

Треллът оголи предните си зъби в широка насмешлива усмивка.

— М-да, господарят на песъчинките… въпреки че тази поетична алюзия е непонятна за повечето, и нелепа при това.

— Маппо.

— М-да, пак позна. А твоите приятели те наричат Фидлър, с което свалят маската ти на гралски воин.

— В такъв случай едва ли е от значение, че се събудих извън ролята си — каза Фидлър.

— Пропускът не е наказуем, войнико. Жаден ли си? Гладен?

— Добре. Да, и да. Но най-напред, къде се намираме?

— В един храм, всечен в скалите. Извън Вихъра. Гости на Върховния жрец на Сянка — с когото току-що се запозна. Искарал Пъст.

— Пъст?

— Точно така.

Върховният жрец от Дал Хон отново се появи пред очите му, навъсен.

— Подиграваш се с името ми ли, войнико?

— Не и аз, Върховни жрецо.

Старецът изръмжа, намести дръжката на метлата в ръката си и се изниза от стаята.

Фидлър предпазливо се надигна. Движеше се като грохнал старец. Изкушаваше се да попита Маппо за неговата преценка за раните му, особено за глезена си, но реши да се въздържи и да чуе вероятно лошата новина малко по-късно.

— Каква е историята на този човек?

— Съмнявам се, че и той самият я знае.

— Когато се събудих, метеше главата ми.

— Не ме изненадва.

От поведението на трелла лъхаше спокойствие и това поотпусна Фидлър. Докато не си припомни името на воина. „Маппо, име винаги свързвано с друго име. И с толкова слухове, че са достатъчно да запълнят цял том. Дори една част от тях да са верни…“

— Репутацията му тежи.

— Заслужена ли е, Маппо?

Още докато задаваше въпроса, Фидлър разбра, че щеше да е по-добре да го преглътне.

Лицето на трелла трепна и той леко се отдръпна.

— Е, ще ти донеса храна и вода.

Маппо излезе от стаичката безшумно, въпреки огромното си туловище — съчетание, което го накара да си спомни за Калам. „Успя ли да надбягаш бурята, стари приятелю?“

Искарал Пъст отново нахълта в килията.

— Защо си тук ли? — прошепна му. — Знаеш ли защо? Не знаеш, но аз ще ти кажа. На теб и на никой друг. — Наведе се и прибра назад сплъстените си кичури с две ръце. — Треморлор!

Изсмя се на физиономията на Фидлър, завъртя се рязко, направи няколко скокливи крачки и пак се озова пред сапьора: лицето му бе само на половин педя от неговото.

— Мълвата за една пътечка, път към дома. Малко гърчещо се червейче от слух, дори и по-малко, ларвичка, по-тънка от косъм, плътно сбитата чвореста гмеж, увита около нещо, което може и да е истина. Или пък не. Хи-хи!

На Фидлър му писна. Сгърчил лице от болка, той сграбчи стареца за яката и го раздруса. На устата на Върховния жрец изби пяна, а очите му се завъртяха като зарове в чаша.

— Какво искаш бе? — успя да изломоти Искарал Пъст.

Фидлър го блъсна.

Старецът залитна, изправи се и забъбри отново, като се мъчеше да си придаде достолепие: