Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
Едно обаче беше сигурно: повече никакви агенти нямаше да се занимават с Аврелиините квартиранти; отсега нататък тя сама щеше да урежда отношенията си с живеещите в инсулата й. Всички апартаменти щяха да се дават под наем срещу писмен документ за срок от две години, с право договорът да бъде подновен за нови две. В текста на договора бяха включени клаузи за заплащането в случай на нанесени щети на сградата, както и клаузи, защищаващи интересите на наемателя от евентуални злоупотреби или неустойки от страна на собственика.
Аврелия скоро превърна дневната си в канцелария, където се трупаха една върху друга счетоводните книги — от старите й развлечения не се беше разделила само с тъкането и станът й още стоеше прибран в ъгъла. Но нямаше много време за такива женски занимания — трябваше да учи как се става идеална хазяйка. След като събра от агентите всички документи, свързани с поддържането на инсулата, Аврелия откри, че има отделни папки за кажи-речи всичко: квитанции за платените услуги на зидари, бояджии, мазачи, всевъзможни снабдители, за платената вода, за платените данъци, поземлени актове, пълен отчет на приходите и разходите. За свое неудовлетворение трябваше да научи, че голяма част от приходите почти веднага отиваха за поддръжката на сградата и за таксите, свързани с нея. Освен че таксуваше водата, използвана между другото единствено от хазяите, държавата налагаше скромен по размерите си данък върху броя на прозорците в инсулата, върху външните врати, върху всяко стълбище и всеки етаж отделно. А колкото и здраво да беше построена инсулата, нуждаеше се от постоянни ремонти. Сред споменатите в папките имаше няколко дърводелци; като сравняваше датите, Аврелия откри онзи от тях, който е бил най-дълго наеман и е свършил най-много работа. Веднага прати да го повикат и щом той се появи, му нареди да махне дървените прегради на всички балкони по горните етажи, обърнати към вътрешния двор.
Такива намерения Аврелия имаше още от времето, когато с Цезар се нанасяха в новото си жилище; на младата домакиня много й се искаше да си направи градинка и тя си мечтаеше как един ден превръща целия вътрешен двор в зелен оазис, който да носи радост за окото и за душата на всеки живеещ в инсулата. Но тогава сякаш всичко се беше наговорило да й попречи на плановете — като се започне с Епафродит, който също имаше право да ползва двора. Цезар, който рядко се задържаше за по-дълго у дома си, така и не знаеше какви ги върши съседът му; Епафродит беше достатъчно умен, за да организира скандалните си увеселения, когато хазяинът му го няма. А пък Аврелия скоро откри, че съпругът й е от онези мъже, които смятат, че жените всичко преувеличават.
Дебели дървени прегради заемаха цялото пространство между носещите колони и покрай четирите стени на вътрешния двор, закривайки напълно балконите по горните етажи. Никой от наемателите не можеше дори да хвърли поглед към двора. От една страна, Аврелия признаваше, че дървените паравани внасят известно чувство за интимност у самата нея, пък и донякъде заглушаваха шума от съседите; от друга обаче, целият вътрешен двор се превръщаше в един огромен, боядисан в кафяво комин, а стоящият на двора имаше чувството като че ли са го заключили в огнището. Да не говорим, че хората по горните етажи не се радваха нито на достатъчно въздух, нито на достатъчно осветление в домовете си.
Така че скоро след заминаването на Цезар Аврелия прати да повикат дърводелеца и му нареди да махне всички дървени паравани от балконите.
Дърводелецът я изгледа, сякаш е луда.
— Какво има? — не разбираше Аврелия.
— Домина, ако наистина направя това, още на третия ден ще затънеш до коленете в лайна, да не говорим какво друго ще започнат да хвърлят наемателите си от балконите — от мъртви кученца, до мъртви баби и новородени момиченца.
Аврелия усети как цялата се изчервява: от врата и лицето чак до крайчетата на ушите. Не я беше засегнал просташкият начин, по който дърводелецът си беше изказал мнението, а нейната недосетливост. Глупачка такава! Как не беше помислила за това? В следващия миг обаче вече се оправдаваше пред себе си: в крайна сметка тя можеше да прекара целия си живот да изкачва стълбища, да тропа по врати и да събира наеми, но след като винаги сама е живяла в разкош и охолство, никога не бе имала и най-бегла представа как я карат наемателите у тях си. Чичо й Кота, например, също не би се сетил какво е истинското предназначение на тези дървени паравани по балконите.