Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
— У-ха! — отново се хвана за главата готвачът.
След като се справи с робите си, Аврелия веднага се зае и с наемателя на другия апартамент на приземния етаж. Когато преди време беше разговаряла с Цезар за наемателите в инсулата, реакцията на съпруга й я беше лишила напълно от желание да отвори въпрос за неговото незабавно изгонване. Дори не беше споменала за него пред Цезар, давайки си ясно сметка, че той като мъж няма да види положението от същата гледна точка. Но сега Цезар го нямаше и Аврелия беше с развързани ръце.
До другия приземен апартамент спокойно можеше да се отиде и без да се излиза от инсулата — на Аврелия й трябваше само да мине през вътрешния двор и беше у съседа си. Това обаче щеше да придаде на цялото посещение едва ли не интимен характер, а тъкмо обратната беше целта й. Затова хазяйката щеше да почука на предния вход на наемателя си. Това означаваше, че трябва първо, да излезе от собствената си външна врата на Викус Патриции, да завие надясно, да обиколи няколко дюкянчета, които също й плащаха наем, да стигне до кръстовището, където инсулата правеше остър ъгъл и където точно до нея беше долепена местната кръчма на кръстопътя, оттам да завие отново вдясно по Субура Минор, да мине пред още две дюкянчета, за да стигне пред входа на по-малкия приземен апартамент.
Наемателят беше известен актьор, грък на име Епафродит, който според счетоводните книги бил живял в инсулата повече от три години.
— Кажи на Епафродит, че хазяйката му иска да говори с него — заповяда Аврелия на вратаря.
Докато чакаше в приемната — голяма, колкото тази в нейното жилище, Аврелия огледа стените, за да прецени доколко са поддържани. За няколко месеца окото й се беше научило да открива и най-незабележимата пукнатина в мазилката, и най-малкото петънце мазнина по стените. Нямаше как, трябваше да въздъхне завистливо. Стопанинът се беше погрижил домът му да е по-добре уреден дори от този на наемодателите му, при това целите стени на приемната бяха изрисувани наскоро с чудесни фрески, изобразяващи цветя и плодове, а между тях, скрити зад благоприличието на изрисуваните пурпурни завеси — усмихнати Купидончета.
— Да не повярва човек! — чу се отнякъде да възкликва на гръцки приятен мъжки глас.
Аврелия се извърна на другата страна, откъдето се беше появил наемателят й. Нито гласът му, нито репутацията му на театрален любимец, нито запазената му фигура — поне доколкото Аврелия я беше забелязвала през пердетата към двора, — не издаваха действителната му възраст. Епафродит вече беше прехвърлил петдесетте и сега стоеше със златистожълта перука на главата си, с грижливо положен грим и облечен в прекрасна роба от тирски пурпур. Обикновено всяка пурпурна дреха минаваше за изтъкана в Тир, но тази тук определено беше финикийска изработка: с толкова наситен цвят, че отдалеч изглеждаше почти черна, в същото време с блясък, който се променяше според това откъде падаше светлината и сякаш придаваше на цялата дреха друг оттенък — от мораво до тъмновиолетово. През целия си живот Аврелия само веднъж беше виждала истински тирски пурпур — при посещението си във вилата на Корнелия, майката на Гракхите, която с гордост беше показала на гостите си робата, която навремето Емилий Павел бил отнел от македонския цар Персей.
— Какво да не повярва? — отвърна Аврелия, също на гръцки.
— Че човек може да срещне такива като теб, скъпа! Бях чувал, че хазяйката ни била красива и имала очи от пурпур, но дори онова, което си представях, като те гледах през двора, бледнее пред действителността! — напяваше гъркът. Въпреки женствената си интонация гласът му се харесваше със своята мелодичност. — Сядай, сядай! — покани той Аврелия.
— Предпочитам да стоя права.
Той се спря насред помещението и се обърна към нея, вдигайки вежди в недоумение.
— Искаш да кажеш, че си дошла по работа?
— Точно така.
— С какво мога да ти бъда полезен?
— Като се изнесеш — изрече кратко тя.
Епафродит я зяпна и едва не се свлече на колене; в театрален жест вдигна ръце пред гърдите си и патетично запита:
— Какво?
— Давам ти осем дни срок — продължи хазяйката му.
— Ама не може така! Платил съм си наема отдавна, както съм си го плащал винаги! Грижа се за жилището си така, сякаш съм му собственик, а не наемател! Може ли да чуя причините за това ти решение, домина? — заговори актьорът с напълно различен глас, сякаш искаше да изплаши женичката пред себе си с мъжествеността, която изведнъж го изпълни целия.
— Не ми харесва начина ти на живот.
— Начинът ми на живот си е моя работа — възрази Епафродит.