Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)
- Автор: Маккалоу Колин
- Серия: Господарите на Рим #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)». Краткое содержание книги:
— Е, това вече е прекалено! — отсъди Аврелия и си придаде войнствен вид. — Идвай, Кардикса, ще ги оправим ние тях.
Двете излязоха от главния вход и посетиха един подир друг няколкото дюкяна в инсулата, обърнати към Викус Патриции. От всички продавачи искаха да узнаят с подробности какви са вземанията — даванията им с братството. От търговците Аврелия трябваше да научи, че дейността на братството на кръстопътя се разпростирало далеч извън пределите на инсулата й, затова реши да предприеме по-голяма обиколка и да се отбие във всеки магазин в квартала. Колкото повече разговаряше с жертвите на братството, толкова по-малко умът й можеше да побере чутото. Дори двете жени, които държаха обществения клозет от другата страна на Субура Минор — те плащаха аренда на някакво съдружие, което пък от своя страна плащаше на държавата, били задължавани да плащат на братството процент от онова, което им плащат по-богатите клиенти — онези, които могат да си позволят пръчката с мокра гъба, с която да се измият, след като си свършат работата. Когато от братството научили, че двете жени изпълнявали и друг вид услуга — ходят по домовете, за да събират нощните гърнета и да ги изхвърлят в клозетите, те, без да им мигне окото, натрошили всички гърнета, които им попаднали, и задължили жените да купят нови. Както всички бани в Рим обществената баня в съседство с клозетите беше частна собственост, което не й пречеше да развива печеливша дейност. Затова и тук братството държеше да му се плаща редовно, да не би някой от клиентите случайно да се удави, докато се къпе.
Когато Аврелия приключи с разследването, беше обхваната от такъв бяс, че трябваше първо да се прибере у дома си малко да се поуспокои и чак тогава да излезе отново, за да посети разбойническото свърталище.
— Тези хора ще напуснат къщата ми! — заканваше се тя пред Кардикса. — Ще напуснат моята къща!
— Не се тревожи, Аврелия, ще ги наредим, както подобава — вдъхваше й кураж слугинята.
— Къде е Ю-ю? — попита господарката, която едва си поемаше дъх от възмущение.
— На четвъртия етаж. Тази сутрин е ред на Ребека да я накърми.
Аврелия започна да кърши отчаяно ръце.
— А защо аз нямам мляко? Чувствам се като престаряла овца, която за нищо не става.
Кардикса вдигна рамене.
— Някои жени имат мляко, други нямат. Никой не може да каже защо. Няма нужда сега да си търсиш други поводи за раздразнение — братството ти стига. Жените нямат нищо против да кърмят Ю-ю. Ще пратя някой от слугите горе при Ребека да я помоли да задържи бебето при себе си, а двете с теб ще излезем и ще им покажем на онези бандити.
Аврелия стана на крака.
— Да тръгваме тогава. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.
Кръчмата се оказа доста мрачно местенце. Аврелия застани в рамката на входната врата и на фона на слънчевата светлина, която идваше откъм гърба й, заслепи посетителите на заведението. Всички пиещи се умълчаха, захласнати от гледката, докато зад Аврелия не се появи Кардикса и покрай масите се забеляза раздвижване.
— Ей това е слоницата, която ни хвърли оня пердах сутринта! — обади се нечий глас от тъмното.
Тук-там изскърцаха дървените пейки. Аврелия влезе в кръчмата и огледа помещението. Кардикса я следваше плътно, готова да се намеси, ако трябва.
— Кой отговаря за вас, простаци? — попита Аврелия.
Иззад една от масите в дъното се показа нисичък, мършав човечец, който даваше вид да е на около четиридесет, а още повече даваше вид да е типичен римлянин.
— Аз съм този, когото търсиш — представи се той, като излезе на светло. — Луций Декумий, на твоите услуги.
— А знаеш ли коя съм аз? — стрелна го с поглед младата жена.
Той кимна.
— Вие наемате без пари това помещение, което принадлежи на мен — обясни му за всеки случай тя.
— Грешиш, госпожа, това място не принадлежи на теб — поправи я Луций Декумий. — То е държавна собственост.
— Държавата няма нищо с кръчмата ви — държеше на своето Аврелия и отново огледа затъмнената кръчма, за да види по-добре какво има вътре. — Заведението е в плачевно постоянно. Ти изобщо не се грижиш за него. Считай се за изгонен.
Всички я зяпнаха изненадани. Луций Декумий сбърчи вежди и я изгледа разтревожено.
— Ти не можеш да ни изгониш оттук.
— Само почакай да видиш!
— Ще се оплача на градския претор.
— Както желаеш. Той ми е братовчед.
— Тогава ще се оплача на върховния понтифекс.
— Още по-добре. И той ми е братовчед.
Мъжът изсумтя, но не можа да се разбере дали се присмива на самонадеяността на Аврелия, или пък просто ситуацията му се струва забавна.