Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

Когато Аврелия приключи с разследването, беше обхваната от такъв бяс, че трябваше първо да се прибере у дома си малко да се поуспокои и чак тогава да излезе отново, за да посети разбойническото свърталище.

— Тези хора ще напуснат къщата ми! — заканваше се тя пред Кардикса. — Ще напуснат моята къща!

— Не се тревожи, Аврелия, ще ги наредим, както подобава — вдъхваше й кураж слугинята.

— Къде е Ю-ю? — попита господарката, която едва си поемаше дъх от възмущение.

— На четвъртия етаж. Тази сутрин е ред на Ребека да я накърми.

Аврелия започна да кърши отчаяно ръце.

— А защо аз нямам мляко? Чувствам се като престаряла овца, която за нищо не става.

Кардикса вдигна рамене.

— Някои жени имат мляко, други нямат. Никой не може да каже защо. Няма нужда сега да си търсиш други поводи за раздразнение — братството ти стига. Жените нямат нищо против да кърмят Ю-ю. Ще пратя някой от слугите горе при Ребека да я помоли да задържи бебето при себе си, а двете с теб ще излезем и ще им покажем на онези бандити.

Аврелия стана на крака.

— Да тръгваме тогава. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

Кръчмата се оказа доста мрачно местенце. Аврелия застани в рамката на входната врата и на фона на слънчевата светлина, която идваше откъм гърба й, заслепи посетителите на заведението. Всички пиещи се умълчаха, захласнати от гледката, докато зад Аврелия не се появи Кардикса и покрай масите се забеляза раздвижване.

— Ей това е слоницата, която ни хвърли оня пердах сутринта! — обади се нечий глас от тъмното.

Тук-там изскърцаха дървените пейки. Аврелия влезе в кръчмата и огледа помещението. Кардикса я следваше плътно, готова да се намеси, ако трябва.

— Кой отговаря за вас, простаци? — попита Аврелия.

Иззад една от масите в дъното се показа нисичък, мършав човечец, който даваше вид да е на около четиридесет, а още повече даваше вид да е типичен римлянин.

— Аз съм този, когото търсиш — представи се той, като излезе на светло. — Луций Декумий, на твоите услуги.

— А знаеш ли коя съм аз? — стрелна го с поглед младата жена.

Той кимна.

— Вие наемате без пари това помещение, което принадлежи на мен — обясни му за всеки случай тя.

— Грешиш, госпожа, това място не принадлежи на теб — поправи я Луций Декумий. — То е държавна собственост.

— Държавата няма нищо с кръчмата ви — държеше на своето Аврелия и отново огледа затъмнената кръчма, за да види по-добре какво има вътре. — Заведението е в плачевно постоянно. Ти изобщо не се грижиш за него. Считай се за изгонен.

Всички я зяпнаха изненадани. Луций Декумий сбърчи вежди и я изгледа разтревожено.

— Ти не можеш да ни изгониш оттук.

— Само почакай да видиш!

— Ще се оплача на градския претор.

— Както желаеш. Той ми е братовчед.

— Тогава ще се оплача на върховния понтифекс.

— Още по-добре. И той ми е братовчед.

Мъжът изсумтя, но не можа да се разбере дали се присмива на самонадеяността на Аврелия, или пък просто ситуацията му се струва забавна.