Неизбежно правосъдие

Събори Мелъни с майсторски изпълнена техника от джудо, но в последните десетина сантиметра я отпусна меко на пода.

— О, съжалявам — промърмори, докато прекосяваше хола. — Сигурно не съм те забелязал навреме.

Седна в едно от креслата.

Мелъни пропълзя по пода на длани и колене, опря лакти на коленете на Кевин и отпусна глава в скута му. Той разроши косата й.

— Чудя се дали е така с женените.

— Кое? — Вече започваше да разбира, затова продължи лековато: — Окован си завинаги, затова играеш „джин“ да убиеш времето, това ли?

— Е, звучи много романтично, но аз ти говоря за чувството, че ти си целият свят, че не съществува никой друг.

Мелъни вдигна глава, погледът й някак се смекчи. Той говореше сериозно, а не си правеше майтап.

— Да, според мен някои бракове започват точно така. Но не вярвам да са останали много хора, които мислят същото, повечето дори не ги интересува. А за теб как е?

Кевин тръсна глава.

— Май никога не съм се замислял.

— Ами твоите родители…

— А, не и моите. В семейството ни беше „всеки за себе си“. Татко беше затънал до уши в бизнеса, мама… тя се интересуваше само от мама. А Патси беше нейно второ издание. Освен, може би… Джоуи.

— Брат ти…

— Аха. Добро момче беше. Между другото, как подхванахме тези приказки?

— Нали си говорехме за чувството, че не си сам. Той още ти липсва, нали? Брат ти де?

— Знаеш ли, като научих, просто не повярвах. Не можех да повярвам. Само не Джоуи. Мислех, че сигурно са сбъркали. Естествено, нямаше никаква грешка. Един път и армията да не се издъни…

Главата й пак легна в скута му. Силно стисна краката на Кевин.

— И след това, аз… не знам.

— Ти и Уес — промълви Мелъни.

— За какво говориш?

— Започвам да разбирам защо двамата се разбирате толкова добре. — Обясни му накратко историята с Марк Дуър, как Уес престанал да вярва на когото и да било и не искал да се обвързва. — Но и двамата не сте такива, нали? Поне преди не сте били…

— Мел, вече в нищо не съм сигурен. Последните три години прекарах… ами, ти знаеш какво правех, как живях. Не исках да се забърквам в това — махна неясно с ръка, — да загазим и двамата. Адски съм сигурен, че не стана по мое желание. Не ми влиза в работата, не е мой проблем…

— Може и да е. Твой проблем е онова, което накрая се оказва, че си направил.

— Не искам да правя такива неща.

— Може би не ние избираме. — Отнася се и за мен, добави тя безмълвно. — Все едно, нали затова сме отново заедно. Поне нещо имаме, а?

Бе отпуснал ръка на гърба й, сега започна лекичко да я движи по раменете и врата й.

— Бях голям скапаняк. Преди се държах гадно с тебе.

— Е, и аз съм виновна. Не биваше да ти позволявам да се държиш така, трябваше по-малко да ти отстъпвам, но се боях, че ще ме оставиш.

— Точно това исках. Такъв съм станал, разбираш ли? Зарязвам хората. Не ги усещах, освен когато започнах да чувствам нещо към теб. Харесвах те и това ми беше проблемът. Харесваше ми, че си толкова напориста, стегната, организирана, че си държиш на достойнството…