Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Освен това една група се занимава със Синтия Тейлър — жената, която първа разпозна Кевин Ший, ако си спомняте. Мелъни Синклер и Тейлър са… били са близки, както изглежда. Съществува вероятност тя да знае къде биха могли да се укрият двамата — при приятели, приятели на приятелите и така нататък.
Рестън размишляваше над предимствата да разполагаш с неограничен брой сътрудници.
— Обаче исках да се срещна с вас, за да си изясним всичко, защото все още смятаме, че най-големият ни шанс е да подслушваме телефона на адвоката на Ший, Уес Фаръл. Лейтенант Глицки предполага, че двамата ще влязат във връзка. Както и да е, познавате юридическите спънки при подслушването и исках да съм сигурна, че не нарушаваме законите на този щат.
На Рестън му беше известно, че законите в Калифорния правеха подслушването практически невъзможно, но съдът би се отнесъл снизходително към резултати, постигнати въз основа на федерална съдебна заповед. Посъветва я да намери сговорчив федерален съдия, за да се вмести напълно в изискванията на закона. Не вярваше да възникне някакъв проблем.
— Добре. Ще се съобразя с мнението, ви. — Тя за миг притисна длани една в друга. — Остава ни да обсъдим въпроса за задържането на Ший.
Рестън си напомни, че де юре и де факто това влизаше в отговорностите на полицейския началник Ригби, но сега Симз беше при него и не би навредило, ако й подскаже нещо.
— Естествено, стремим се да го арестуваме.
Тя кимна.
— Разбира се. Но се питах дали имате още някой факт, който не е записан тук — тупна папката пред себе си, — засягащ психическото му състояние, за да внимаваме.
Рестън подбра предпазливо думите си.
— Ами… знаем, че е служил в армията. Умее да борави с оръжие, макар и да не ни е известно въоръжен ли е в момента. Но ако се съди по бягството от патрулната кола и по паниката, явно проличала в записа, ние сме сигурни, че той е напълно отчаян. И е обвинен в убийство. Не ми се вярва, че би се притеснил особено да убие още някого, за да се измъкне.
Агентката Симз се хвана на въдицата.
— Добро предположение — каза тя, стана и му протегна ръка. — Благодаря, че ми отделихте време. Ако Ший все още е в града, най-вероятно ще установим през следващото денонощие къде се е укрил. Просто ще свиваме обръча около него… такава ни е работата.
— Чудесно — одобри Рестън. — Бихме искали да приключим с това.
— Разбирам ви — натърти Симз.
59.
Въпреки квартала, където се намираше, и външния изглед, Глицки откри, че „Клубът на мацетата“ не беше чак толкова лошо място. Вярно, стените по улицата отвън бяха разкрасени във всички цветове на дъгата, а витрината и прозорецът на вратата бяха замазани с черна боя и закрити с решетки, но същото важеше и за всички заведения и магазини наоколо.
Вътре беше сумрачно и не особено просторно, но миришеше на бира и цигари, а не на пикня и дрога. А това, каза си Глицки, е неоспоримо достойнство. В края на седмицата в клуба се точеше сериозен блус, а през останалото време тук се усъвършенстваха местните майстори. Само че в този час на деня беше обикновен бар, без блъсканица. Имаше пет-шест човека с чаши и бутилки пред себе си.
Глицки не беше съвсем сигурен защо попадна тук. Придърпа си висока табуретка и зачака барманът да му обърне внимание. Някаква стара песен на Клептън тресеше помещението и Глицки поумува над факта, че макар белите да не бяха особено добри в музиката за душата, някои от тях — Клептън, Робън, Форд, покойният Стиви Рей Вон и тукашното момче Джо Селюър доста ги биваше в блуса.
С тежка въздишка барманът надигна сто и петдесет килограмовото си туловище от извънредно здравата табуретка, на която се подпираше полуправ.
— Идвам.
Не беше зле, че обяви намерението си, иначе не личеше да се е разбързал. Глицки чакаше търпеливо, опрял лакът на бара. Мъжът отсреща беше скроен да вдъхва усещане за тежест, не за скорост. Дъските на пода скърцаха под тежестта му и тези пет метра разходка като че му изцедиха силите.
— Търся Мо-Мо Къщата.
Глицки отвори калъфа на значката си върху барплота. Мъжът погледна бавно, както вършеше всичко.
— Намерихте го.
Носеше кръгли очила със златни рамки. Лъскавото му чело бе напреднало доста нагоре към темето, сивите косми по слепоочията се виждаха дори на тази мъждива светлина. В гласа се долавяше умора от дългата борба с уискито, същински прегракнал блусар. Замълча в очакване. Умно. Като не питаш, не задаваш и глупави въпроси.