Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Ридли знае.
— Добре де, Мо-Мо, не може ли и мен да просветиш малко?
— Ами една далавера имаше. Последната, в която участвах. — Глицки завъртя леда в чашата си, чакаше. — Наведнъж прибрах тлъста пачка, едно голямо кайме, едно и половина, нещо такова, не помня точно.
Мо-Мо искаше да каже, че е прибрал сто и петдесет хиляди долара. Тлъста пачка, няма спор.
— Само дето ставаше напечено, разни хора си докарваха белята заради тия пари. Направих си сметката, че остана ли в тоя бизнес, няма да дочакам старини. Не съм голям бързак, както сигурно си забелязал. Но блуса си го обичам, човече. И си рекох: „Мо, махай се от тая работа. Вложи парите в някоя кръчма, да си е твоя.“ Само че паричките трябва да се изчистят. Нали се сещаш?
Глицки кимна.
— Значи си ги пуснал през „Пасифик Муун“.
— Така беше. Да знаеш, одраха ми кожата, ама ми останаха осемдесет-деветдесет чисти. И ги вложих тук. Я се огледай. От петнайсет години го въртя това място и добре върви.
За миг настъпи затишие с края на поредната песен. Един от клиентите дойде да поръча две бутилки бира, а Глицки въртеше чашата в ръцете си. Мо-Мо извади бирите от хладилника, после се затътри до другия край на бара, довлече си табуретката и седна с въздишка.
— И Лорета Уейджър е участвала в това заедно с тебе? Или нейният мъж?
— Не заедно с мене. Никой не играеше заедно с мене. — Раздвижи тежките си рамене. — Хората си гледаха своята работа. Само името й изскочи веднъж, толкова.
— Значи е прала пари?
Многозначителен жест.
— Това не знам. Не знам какво са правили нито тя, нито мъжът й.
— И е възможно да са направили съвсем законна инвестиция в ресторанта?
Мо-Мо се настани по-устойчиво на табуретката.
— Всичко е възможно. Знае ли човек?
Глицки завари бюрото си отрупано с още повече хартия — доклади, съобщения, днешната поща. Трима инспектори се въртяха край липсващата врата. Вече два пъти се обади по телефона — все на Уес Фаръл. Първия път адвокатът на Ший му каза, че е страшно дебелокож и затвори. Втория път мина на лични оскърбления.
С третото обаждане му провървя повече. Приятелчето Харди си беше вкъщи, след като го навести по обяд. Каза, че рендосвал някакви прозорци.
— Имам един въпрос към теб.
Глицки вдигна показалец, за да възпре нахлуването на инспекторите. Те ръмжаха от нетърпение.
— И аз имам отговора — заяви Харди. — Я да помисля секунда — питаш ме къде е автогарата на фирма „Грейхаунд“.
— Изумително. Позна от първия път. Но въпросът ми беше — как се разшифрова съкращението ДТГБГ?
На Харди му хареса.
— А истинският въпрос какъв е?
— Истинският въпрос е — добре ли познаваш Уес Фаръл?
— Кого?
— Уес Фаръл, адвоката. Каза ми, че понякога се отбивал в „Шамрок“, тоест в твоя бар, нали така?
— А, този Уес Фаръл.
— Преди малко звъннах на този Уес Фаръл, не щеше и едно „Бау!“ да ми каже по телефона.
— Ейб, да знаеш, че понякога и мен дотам ме докарваш.
— Ъхъ, само че вчера напираше като булдозер да си приказваме, а днес все едно говоря на стената. Трябва да разбера какво става.
— Чудесно. Върви да разбереш.
— Не иска да говори с мен. Ти не ме ли чуваш? Слушаш ли изобщо какво ти казвам?
— Ами звънни му на вратата, намекни, че си от полицията и май няма да има голям избор.
— Не искам така да го направя.
Глицки не спомена, че му е забранено по какъвто и да е начин да се занимава с Кевин Ший. И нямаше право да прати никого от инспекторите си. Внезапното хрумване, че Харди може да му помогне, беше истински порив на вдъхновението.
Приятелят му мълчеше.
— Искаш аз да се заема?
— Защото не искам още повече да го ядосам. Може да имам нужда от него.
— От него ли?
— Именно.
— За какво ти е?
— Да убеди Кевин Ший, че трябва да се предаде.
— Без споразумение?
— Ако се наложи. И ако успея да го уредя. Поне трябва да знам какво става, а точно сега и представа си нямам. Обаче, на твое място не бих споменавал моето име, поне първите няколко минути. Доколкото разбрах, сериозно се е настроил срещу мен.
— Ами ако не иска да говори и с мен?
— Че защо? С колега адвокат? Нали всички сте едно голямо щастливо семейство?
— Вярно. Бях позабравил.
— Харди…
— Добре де! Ще му се обадя. Да опипам почвата. На тебе лично ли да пратя сметката или на градските власти?
— Ще ти купя една консерва чушки — обеща Глицки и затвори.
През следващите двайсет и пет минути Глицки поразмърда струпаните редовни служебни задължения, изслуша оплакванията, затрудненията и замислите на своите хора. Занимаваха се с обичайното — разпитваха свидетели, изкопчваха съдебни решения, уреждаха явяването си за показания по разни дела, пишеха доклади, пререгистрираха арестувани (административна процедура, при която след задържането на заподозрян за престъпление — всички случаи в отдела на Глицки засягаха само убийства — районната прокуратура отново решаваше дали да предяви официално обвинение). Нямаше край, особено напоследък. Глицки установи, че трябва да разследват още две убийства, нямащи връзка с бунтовете, да уведомяват семействата на жертвите, да увещават или притискат очевидци, да обикалят из кварталите, да проверяват алибита. Избра наслуки двама инспектори и им връчи папките, като си послужи с изтърканата шегичка, че искал да приключат още същия ден. После слезе в бюфета да вземе чаша чай, с надеждата да успокои стомаха си.