Английският шпионин [bg]

— Съжалявам — каза младата жена, — но не те разбрах.

— Казах, че сигурно си жадна.

— Ужасно много — отговори Маделин.

Чу се шум от отваряне на бутилка с вода. Маделин долепи устни до пластмасовото гърло и пи.

— Благодаря…

И млъкна. Не искаше да показва признателността на безпомощния пленник към похитителя му. После осъзна, че Катерина също бе пленница.

— Покажи ми лицето си.

Огънчето на запалката припламна за втори път.

— Не мога да те видя ясно — каза Маделин.

Катерина приближи запалката до лицето си.

— Как изглеждам? — попита тя.

— Точно като в Лисабон.

— Откъде знаеш за Лисабон?

— Един мой приятел те е наблюдавал от отсрещната страна на улицата. Направил ти е снимка.

— Алон ли?

Маделин не отговори.

— Срамота е, че изобщо си се срещала с него. Все още щеше да живееш като принцеса в Санкт Петербург. А сега си тук.

— Къде е това тук?

— Дори и аз не съм сигурна. — Катерина извади цигара от пакета си и след това го подаде на Маделин. — Пушиш ли?

— Боже, не!

— Ти винаги си била добро момиче, нали? — Катерина поднесе края на цигарата си към пламъчето и го остави да угасне.

— Моля те — каза Маделин. — Бях на тъмно толкова дълго време.

Катерина отново щракна запалката.

— Поразходи се наоколо — предложи Маделин. — Нека да видя къде сме.

Катерина направи обиколка на плевнята и спря до вратата.

— Опитай да я отвориш.

— Тя не може да се отвори отвътре.

— Пробвай.

Катерина се облегна на вратата, но тя не помръдна.

— Някакви други блестящи идеи?

— Предполагам, че бихме могли да запалим сеното.

— Сигурна съм, че точно сега — отвърна Катерина — той ще бъде повече от щастлив да ни остави да изгорим.

— Кой?

— Еймън Куин.

— Ирландецът?

Катерина кимна утвърдително.

— Какво ще прави той?

— Първо ще убие Габриел Алон и Кристофър Келър. След това ще ме върне в Московския център срещу откуп от двайсет милиона долара.

— Те ще платят ли?

— Може би. — Катерина замълча, после добави: — Особено ако сделката включва и теб.

Запалката угасна. Катерина седна.

— Как да те наричам? — попита тя.

— Маделин, разбира се.

— Това не е истинското ти име.

— То е единственото име, което имам.

— Не, не е така. В лагера те наричахме Наталия. Не помниш ли?

— Наталия?

— Да — отвърна Катерина. — Малката Наталия, дъщерята на генерала от КГБ. Толкова хубавка. И английското произношение, което те накараха да усвоиш. Ти беше като кукла.

— Замълча за миг. — Аз те обожавах. Ти беше всичко, което имах в онова място.

— Тогава защо ме отвлече?

— Всъщност аз трябваше да те убия. Куин също.

— Защо не го направи?

— Куин промени плана.

— Но щеше да ме убиеш, ако бе имала тази възможност, така ли?