Искрено ваш Шурик [bg]

— Дай ми нещо сладичко — помоли го тя.

Това беше общата им тайна от последните две години: Мария имаше природна склонност към напълняване и въпреки огромното изразходване на енергия в училище постоянно беше на диета и дори леко гладуваше. От храната й бяха изключени хлябът и захарта и Вера грижливо следеше какво яде. Но от време на време детето молеше Шурик „да го ударят през просото“ и тогава двамата отиваха в сладкарница „Шоколадница“ и Шурик й купуваше толкова сладкиши, колкото тя можеше да изяде. Пасти с крем, разбита сметана с шоколадов прашец, горещ шоколад, сладък и гъст като глицерин. Тя изяждаше всичко това, обираше докрай чинийката и облизваше лъжичката или вилицата и целуваше Шурик с лепкави устни. После се качваха на метрото на площад „Октябърски“ и тя, повалена от захарния удар, винаги заспиваше, прислонена до рамото на Шурик, и спеше дълбоко, така че той трябваше да я буди на „Белоруская“.

— Дай ми нещо сладичко — помоли Мария и той се зарадва, че в чекмеджето на бюрото си има блокче рядък шоколад, подарен му от майката на ученик по случай някакъв празник.

Той донесе шоколада, разгъна станиола и отчупи парченце.

— Храни ме — помоли Мария и той постави в широко отворената й уста шоколадовото квадратче. Извивката на устните й беше пурпурно-розова, контрастирайки с тъмните устни. Тя леко ухапа пръста на Шурик, намръщи лице и се разплака.

— Не реви — помоли я той.

— Целуни ме — Мария седна в леглото и го прегърна.

Той я целуна по главата.

— Мразя те — каза Мария, грабна шоколада и го запокити далече от себе си.

Колко хубаво, че заминават, инак в края на краищата тя щеше да ме докопа… Той отдавна знаеше, че Мария е от жените, които искаха да получат любовната си дажба от него. Беше хвърлил много часове от живота си по нея, беше я учил на езици, беше я разхождал, беше я водил на училище и обичаше момичето, но дълбоко в душата си знаеше, че когато порасне, тя ще му предяви женските си права, така че сега заминаването й беше за него не толкова загуба на мило и любимо същество, колкото избавление от назряваща неприятност.

Вера преглъщаше сълзите си и опаковаше в малко куфарче четири чифта балетни обувки трийсет и девети номер, четири трика, хитон и ушита в ателиетата на Болшой театър пачка.

„Каква силна жена, постигна целта си… — размишляваше тя. — Аз никога не бих могла така да…“

Възхищението й се смесваше с раздразнение и горчивина: тя не иска нищо да пожертва за Мария… както аз навремето пожертвах всичко за Шурик…

Нещо се беше разместило в паметта й и тя отдавна беше свикнала с мисълта, че наистина е пожертвала заради сина си своята артистична кариера, а позорното й изключване от студията на Таиров заради професионална непригодност се бе смалило в някакво ъгълче на спомените й като нещо съвършено незначително. Сега се измъчваше, задето не бе съумяла да убеди Лена да остави дъщеря си за още няколко години, докато дарбата й укрепне, докато тя не се оформи като нова Уланова.