Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

Агнес силно се намръщи, като подаде на Мадлен един костюм от сиво трико.

— Колко хубав беше с него! Спомняте ли си, госпожо?

Без да отговори, Мадлен сгъна дрехата и я постави в куфара. Стигнаха до ризите. Агнес й ги подаваше една по една, сякаш за да удължи изтезанието в тази инвентаризация. Под погледа на това предано куче Мадлен изнемогваше от мъка и нетърпение. Тя взе всички вратовръзки и ги хвърли накуп върху бельото като сплетени змии. Бяха й толкова познати. Когато бе решила да изпразни стаята на Жан-Марк, тя знаеше вече за какво изпитание се подготвя. Въпреки това налагаше се стаята да се разчисти добре. Никой, освен нея в това покрусено семейство не беше в състояние да извърши тази работа. Тя твърдо бе взела това решение без знанието на другите. След това Никола̀ щеше да дойде да живее тук и щяха да дадат под наем големия апартамент на улица „Сен Дидие“, станал излишен. Това тя също бе го решила вместо другите, без дори да поиска мнението им. Те имаха нужда от нея както никога досега! Това я извиняваше и окуражаваше в инициативите, които поемаше.

— Няма ли нещо друго в гардероба? — попита тя.

— Не, госпожо — изхълца Агнес. — Нищо друго, освен… освен… хартии…

Мадлен поиска да затвори куфара, но беше го напълнила много. Тя се наведе и натисна с коляно капака. Чувство на гняв и мъка сви сърцето й. Сякаш за втори път затваряха Жан-Марк в ковчег.

Най-сетне тя успя да щракне ключалките. През една пролука се показваше крайчецът на раирана пижама. Не посмя да отвори куфара и да подреди нещата.

— Сега ли ще почистя стаята? — попита Агнес.

Мадлен почувствува, че не ще може да понася разплаканата Агнес, докато събере книжата и учебниците на Жан-Марк.

— Не, благодаря — каза тя. — Нямам нужда вече от вас. Вземете куфара и си вървете. За почистването ще дойдете утре следобед.

— Обаче, госпожо, не ми се иска много да оставам съвсем сама тук! — измърмори боязливо Агнес.

— Е, добре, драга моя Агнес, аз ще дойда с тебе! — отвърна Мадлен.

Когато Агнес излезе, на нея й се стори, че изчезва един досаден свидетел и че най-сетне тя ще остане насаме с Жан-Марк. Безспорно нещо от него съществуваше още на това място, където беше страдал, обичал, мечтал, преди да загине.

На стената, точно над леглото, беше закачено фотокопието на една антична скулптура: двама юноши, нежно облегнати един на друг: Орест и Пилад. В тази скулптурна група нямаше нищо изключително. Защо Жан-Марк и беше посветил такова почетно място? Леглото не беше оправено. Омачканите чаршафи пазеха спомена от едно тяло, което за последен път бе лежало там. Чаша до половината с вода беше поставена на един стол: Жан-Марк навярно е бил жаден през нощта. На масата — юридически книги, един отворен учебник, отпечатан на циклостил, с чертичка в полето, направена с червен молив, навярно дотам беше спрял да чете Жан-Марк. Но той ще продължи след малко…