Тихият палач [bg]

Преминахме на метални цели и Къстър, Марино и Луси виждаха това, което и аз. Казаха ми, че мерникът ми се отклонява с около триста метра. Вдигнах очи, избърсах лицето и ръцете си с кърпата, след това погледнах към изсъхналата тревиста местност, напълно празна, ако не се брояха фермите и малките горички в далечината. Надникнах пак през мерника. Преместих дулото наляво и направих някои съвсем малки подобрения в прицелването, намерих малките червени цели на 750 метра, а след това и на 1000 метра, които бяха като мираж. Сякаш танцуваха пред очите ми.

Отблъснах зловещите мисли и растящото чувство за безпомощност. Това, което не можахме да изчислим, беше ъгълът от 70 градуса, под който бе паднал куршумът, улучил Нари в тила и заседнал под кожата на гърдите му. Сенките се сгъстяваха и пропълзяваха от всички страни като нощни животни, слънцето гореше на хоризонта и потъваше зад него в нажежен розово-оранжев нюанс. Едвам виждах червените метални цели, наредени като близалки. Нагласих бялата точка на най-далечната вляво и я фиксирах. След това си промених решението.

— Вятърът. — Осъзнах, че вършехме това повече от час и много скоро щеше да стане прекалено тъмно. — Може би пак се е променил.

Беше се усилил, а температурата не бе паднала много под трийсет.

— Мисля, че ти трябва да го направиш — реших аз, без да имам някой конкретен предвид, докато посягах към бутилката с вода. Отпих голяма топла глътка. На стрелбището нямаше никой друг освен трима мъже, за които бях сигурна, че са военни.

Бяха се появили преди петнайсет минути и бяха избрали далечна бетонна площадка със стоманен покрив, в която се стреляше от близко разстояние. Хрущящите звуци от техните М4 не спираха. От време на време ни поглеждаха — двама мъже и две жени с пушка, която можеше да промени всичко, което знаехме за оръжията.