Приливът на тайните [bg]

36.

Рокси де Вер погледна през френската врата, която водеше от стаята й към градината, и пое дълбоко дъх. Малко места можеха да се мерят по красота през пролетта със Съмърсет. Градините на Феърмонт Хаус, величествената къща, превърната в дом за специални грижи, където Рокси живееше понастоящем, бяха най-изящните в графството. Човек не можеше да остане равнодушен към отрупаните с цвят будлеи, около които пърхаха ята пеперуди, към ароматните розови градини, добре оформените живи плетове от чемшир и покритите с чакъл пътечки. Имаше езеро с изкуствено островче и беседка в средата, до което „гостите“ можеха да отидат с лодки на пикник или да медитират, или за упражнения по йога по изгрев. Изобщо приличаше на илюстрация към роман на Джейн Остин: спокойно, идилично и съвършено нереално.

Рокси отвори вратите и пусна топлия въздух да нахлуе в стаята й, после включи радиото на Класик Еф Ем. Днес за първи път щеше да допусне една мъничка частица от външния свят в своята какавида. Съмър Майър щеше да дойде да я види — първият близък човек, когото Рокси се бе съгласила да види от почти половин година. Предстоящата среща беше едновременно вълнуваща и изнервяща.

— Чувствам се като индийска булка, която очаква да види за първи път бъдещия си съпруг — каза Рокси на своя терапевт доктор Удс — мил канадец към шейсетте, който се бе превърнал в нещо като неин баща. — Залозите изглеждат много високи.

— Само доколкото ти им позволиш да бъдат — увери я доктор Удс. — Не се напрягай много. Това е просто чай с приятелка, и толкоз. Можеш да се справиш, Роксан.

Рокси си беше мислила, че може. Но сега, когато Съмър щеше да пристигне всеки момент, почувства, че нервното напрежение я завладява отново.

Бе толкова болна, когато за пръв път постъпи във „Феърмонт“ — сънуваше кошмари за Андрю и получаваше ежедневни пристъпи на паника. „Не бива да позволявам посещението на Съмър да ме връща назад“. Беше й отнело седмици да свикне с мисълта, че Теди, любимият й баща, е разстрелял и убил мъжа, когото обичаше. Но да знаеш истината и да подчиниш емоциите си на нея бяха две съвсем различни неща. Защо не можеше да е Алексия? Беше й лесно да мрази майка си. Беше й станало навик, като да облича старото си палто. През повечето време от последните десет години Рокси се бе изживявала като жертва на жестокостта и себичността на Алексия. Това бе станало нейна идентичност, нейна същност. А сега, посред шока и скръбта й по Андрю, трябваше да се пренастрои. Да приеме, че Алексия е била любяща и безкористна през цялото време. Признаването на този факт означаваше отричане на целия й съзнателен живот. Както доктор Удс бе казал — това е като още една смърт. Като нейната собствена смърт. Нищо чудно, че я плашеше.