Приливът на тайните [bg]

Съмър попита с надежда:

— Има ли име?

Още почукване по клавишите.

— Не. Няма име. Само номер на сметка и СУИФТ код. Ситибанк, Цюрих.

Разочарованието й дойде като удар в корема.

— Благодаря ви за помощта все пак.

Управителят й върна документите на мотора с малко неловко изражение.

— Съжалявам за преди малко. Реагирах невъздържано.

— Няма проблем.

Съмър напусна офиса и почти бе стигнала до колата, когато секретарката я догони.

— Госпожице, госпожице!… Червен ли беше моторът? Нещо като състезателен?

Съмър кимна.

— Точно така.

— Помня го — победоносно заяви секретарката. — Помня купувача и всичко. Беше жена. Сама дойде да го вземе.

— Бихте ли я описали?

Секретарката се замисли.

— Беше американка. С тъмна коса. Много красива.

Сърцето на Съмър заби лудешки.

— На колко години според вас?

Секретарката сви рамене.

— Средна възраст, предполагам. Нито стара, нито млада.

— И не си каза името?

— Не. Каза, че моторът е подарък. Мисля, че каза, че е за сина й. Но това не може да е вярно, нали? Не и щом е момчето на Алексия де Вер.

Главата на Съмър се завъртя.

— Бихте ли ми услужили с писалка? — попита тя. — И лист хартия?

Записа телефонния си номер и имейла си и подаде листа на жената.

— Ако си спомните нещо друго, каквото и да е, бихте ли ми се обадили?

— Разбира се. — Секретарката я изгледа с любопитство. — Може да ме помислите за луда, но имам чувството, че ви познавам отнякъде. Лицето ви ми е познато.

— Едва ли — отвърна Съмър.

— Не сте ли от телевизията? Актриса?

— За жалост не.

— Е, няма значение. — Младата жена се усмихна приветливо. — Успех.

И се прибра вътре.

Съмър изведнъж се почувства ужасно уморена.

Беше време да се прибира.