Тримата мускетари

Д’Артанян продължаваше да се мръщи.

— Неприятно ми е — продължи Атос, — че вие, както изглежда, държите много на тия животни, защото аз не съм довършил разказа си.

— Какво още сте направили?

— След като изгубих коня си с девет срещу десет — виждате ли какъв зар! — хрумна ми да играя срещу вашия.

— Да, но се надявам, че сте се задоволили само с хрумването си.

— Не, изпълних го още в същия миг.

— Ах, виж ти! — възкликна разтревожен д’Артанян.

— Играх и изгубих.

— Моя кон ли?

— Вашия кон. Седем срещу осем; за една точка… вие знаете пословицата.

— Атос, вие не сте с ума си, кълна се!

— Драги мой, вчера, когато ви разказвах глупавите си истории, трябваше да ми кажете това, а не тая сутрин. Изгубих го с всичките му принадлежности.

— Но това е ужасно!

— Почакайте, то не е всичко. Щях да бъда превъзходен играч, ако не се увличах, но аз се увличам, също както при пиенето. И се увлякох…

— Но какво друго можехте да проиграете? Вие не сте имали вече нищо.

— Имах, имах, приятелю; оставаше диамантът, който блести на пръста ви. — Забелязах го вчера.

— Диамантът ли? — извика д’Артанян, като посегна бързо към пръстена.

— Аз съм познавач, тъй като лично аз съм имал няколко такива пръстена и го оцених за хиляда пистола.

— Надявам се — каза сериозно д’Артанян, примрял от страх, — че не сте споменали нито дума за моя диамант?

— Напротив, скъпи приятелю. Вие разбирате, че тоя диамант оставаше единствената ми надежда; с него можех да си върна седлата, конете и на това отгоре да спечеля пари за път.

— Атос, карате ме да треперя! — извика д’Артанян.

— Казах за вашия диамант на своя партньор, който също го бил забелязал. Дявол да го вземе, драги мой! Та вие носите на пръста си небесна звезда и искате да не се забелязва! Невъзможно.

— Довършете, драги мой, довършете — рече д’Артанян. — Кълна ви се, че ще ме уморите с вашето хладнокръвие!

— И ние разделихме диаманта на десет части, по сто пистола едната.

— Ах, вие се шегувате и искате да ме изпитате — провикна се д’Артанян, когото гневът улавяше вече за косите, както Минерва улавя Ахил в Илиадата.

— Не, не се шегувам, дявол да го вземе! Много бих искал да видя как щяхте да постъпите вие! От петнадесет дни не бях виждал човешко лице и се бях превърнал в говедо, като разговарях с бутилките.

— Но това не е причина да залагате моя диамант! — възрази д’Артанян, като си стискаше трескаво ръката.

— Чуйте впрочем края. Десет части от по сто пистола, едната с десет удара без право на реванш. С тринадесет удара изгубих всичко, с тринадесет удара! Числото тринадесет всякога е било съдбоносно за мене. На тринадесети юли аз…

— Дявол да го вземе! — ревна д’Артанян и стана от масата, тъй като тази история го караше да забрави вчерашната.

— Търпение — пресече го Атос, — аз имах план. Англичанинът беше чудак, видях го сутринта да разговаря с Гримо и Гримо ме беше предупредил, че му предлага да постъпи при него на служба. Заложих Гримо, мълчаливия Гримо, разделен на десет части.