Тримата мускетари

— Вие бихте ли направили това? — запита нерешително д’Артанян, тъй като увереността на Атос започваше неволно да го овладява.

— Честна дума, само с един удар.

— Въпросът е, че след като загубих конете, държа много на седлата.

— Тогава заложете диаманта.

— О, диамантът е съвсем друга работа! Никога, никога.

— Дявол да го вземе! — сети се Атос. — Бих ви предложил да заложите Планше, но тъй като имаше вече такъв случай, англичанинът надали ще се съгласи.

— Решено, драги Атос, предпочитам да не рискувам нищо — заяви д’Артанян.

— Жалко — каза студено Атос, — англичанинът е пълен с пистоли. Боже мой, опитайте един удар. Един удар бързо ще свърши.

— А ако изгубя?

— Ще спечелите.

— Но ако изгубя?

— Е, ще дадете седлата.

— Щом е за един удар, може — съгласи се д’Артанян. Атос тръгна да търси англичанина и го намери в конюшнята, където разглеждаше с алчен поглед седлата. Случаят беше добър. Той постави условията си: двете седла срещу единия кон или сто пистола, по избор. Англичанинът бързо пресметна: само двете седла струваха триста пистола. Той се съгласи.

Разтреперан, д’Артанян хвърли заровете — паднаха се три точки. Бледността му изплаши Атос, който се задоволи само с думите:

— Лош зар, друже. Ще имате конете със седлата, господине.

Тържествуващият англичанин не си направи дори труд да разклати заровете и ги хвърли на масата, без да погледне, толкова беше уверен в победата. Д’Артанян се беше извърнал, за да скрие лошото си настроение.

— Я гледай, я гледай — каза спокойно Атос, — този зар е изключителен, виждал съм го само четири пъти през живота си: еци.

Англичанинът погледна и се учуди, д’Артанян погледна, обхванат от задоволство.

— Да — продължи Атос, — само четири пъти: веднъж у господин дьо Креки; втория път у дома, на село, в замъка ми… когато имах замък, трети път у господин дьо Тревил, тогава се учудихме всички; а четвъртия път в кръчмата, където се падна на мене и изгубих сто луи и една вечеря.

— Значи вземате си коня, господине — рече англичанинът.

— Разбира се — отвърна д’Артанян.

— Значи няма да има реванш.

— Условията ни, както си спомняте, бяха без реванш.

— Вярно, конят ще бъде предаден на слугата ви, господине.

— Почакайте — обади се Атос. — С ваше разрешение, господине, искам да кажа две думи на приятеля си.

— Кажете му.

Атос дръпна д’Артанян настрана.

— Е, какво желаеш още, изкусителю? — запита го д’Артанян. — Искаш да играя, нали?

— Не, искам да размислите.

— За какво?

— Ще вземете коня, нали?

— Разбира се

— Грешите, аз бих взел стоте пистола. Знаете, че заложихте седлата срещу единия кон или сто пистола, което си изберете.

— Да.

— Аз бих взел стоте пистола.

— А аз вземам коня.

— Повтарям ви, че грешите. Какво ще правим двамата с един кон — не мога да седна зад вас, ще приличаме на двамата сина на Еймон, които изгубили брата си. Вие не можете да ме поставите в такова унизително положение, и то на такъв прекрасен кон. Без да се колебая нито миг, аз бих взел стоте пистола. За да се върнем в Париж, ни трябват пари.