Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Това ме излекува от хубавите, поетични и влюбени жени — заключи Атос, като се изправи, без да мисли да довърши поучителния разказ за конта. — Бог да ви даде същото! Да пием!
— А брат й? — продължи плахо д’Артанян.
— Брат й ли? — поде Атос.
— Да, свещеникът?
— А, аз го търсих, за да обеся и него, но той ме преварил и напуснал предния ден енорията си.
— И тя умря ли? — прошепна д’Артанян.
— Разбира се! — отвърна Атос. — Но дайте си чашата. Пушено, негоднико! — ревна Атос. — Не можем повече да пием!
— Научиха ли поне кой е бил тоя нещастник?
— Навярно е бил първият любовник и съучастник на хубавицата, почтен човек, който се е престорил може би на свещеник, за да ожени любовницата си и да осигури съдбата й. Предполагам, че са го разкъсали с коне.
— Боже мой! Боже мой! — прошепна пак д’Артанян, потресен от страшното приключение.
— Хапнете от пушеното, д’Артанян, то е прекрасно — каза Атос, като отряза парче и го сложи в чинията на момъка. — Жалко, че нямаше поне четири такива бута в избата! Щях да изпия петдесет бутилки повече.
Д’Артанян не можеше да понася повече този разговор, който щеше да го подлуди. Той отпусна глава на ръцете си и се престори, че спи.
— Младите не знаят да пият — забеляза Атос, като го погледна със съжаление. — И при това този е от най-добрите.
(обратно)Д’Артанян беше потресен от страшната изповед на Атос, но много неща му изглеждаха още неясни в това полупризнание; първо, то беше направено от напълно пиян човек на полупиян и въпреки мъглата, която забулва мозъка на две-три бутилки бургундско вино, като се събуди на другата сутрин, д’Артанян помнеше съвсем ясно всяка дума на Атос, сякаш от устата на Атос думите се бяха врязвали една по една в паметта му. Цялото това съмнение породи у него още по-силно желание да се добере до истината и той отиде в стаята на Атос с твърдото намерение да поднови вчерашния разговор; но Атос беше в пълно съзнание, с други думи — най-хитрият и непроницаем човек.
Освен това, когато се ръкуваха, мускетарят го превари.
— Вчера бях много пиян, скъпи ми д’Артанян — започна той, — почувствувах това тая сутрин по езика си, който още се преплиташе, и по много ускорения си пулс. Обзалагам се, че съм надрънкал хиляди глупости.
И като каза тези думи, той погледна така втренчено приятеля си, че го смути.
— Не, не — възрази д’Артанян, — доколкото си спомням, вие говорихте за съвсем обикновени неща.
— А! Вие ме учудвате! Мислех, че съм ви разказал една много печална история.
И той гледаше младежа, сякаш искаше да проникне в най-потайните кътчета на сърцето му.
— Знаете ли — рече д’Артанян, — изглежда, че съм бил по-пиян от вас, защото не си спомням нищо.
Атос не се задоволи с тези думи и продължи:
— Вие навярно сте забелязали, скъпи приятелю, че всеки има различно пиянство, тъжно или весело. Моето пиянство е тъжно и когато се напия, аз имам слабост да разказвам всички зловещи истории, които ми е набила в главата глупавата ми дойка. Това е мой недостатък, главен недостатък, признавам, а инак аз умея да пия.
Атос говореше така естествено, че д’Артанян взе да се колебае.
— О, наистина — започна момъкът, като се опитваше да се добере отново до истината, — спомням си такова нещо спомням си като насън, че разговаряхме за обесени.
— А! Виждате ли — рече Атос, като пребледня, но все пак правеше опит да се усмихва, — уверен бях в това, тъй като обесените са мой кошмар.
— Да, да — продължи д’Артанян, — ето че си спомням. Да, ставаше дума… почакайте… ставаше дума за някаква жена.
— Виждате ли — повтори Атос и стана почти като мъртвец, — това е любимата ми история за русата жена и когато я разказвам, значи съм мъртво пиян.
— Да, така беше — призна д’Артанян, — историята за русата жена, стройна и хубава, със сини очи.
— Да, и обесена…
— От мъжа си, благородник, ваш познат — продължи д’Артанян, като гледаше втренчено Атос.
— Ето, виждате ли как човек може да злепостави някого, когато сам не знае какво говори — продължи Атос, като дигна рамене, сякаш съжаляваше сам себе си. — Реших да не се напивам вече, д’Артанян, това е много лош навик.
Д’Артанян мълчеше.
После Атос промени изведнъж разговора и каза:
— А между другото благодаря ви за коня, който сте ми довели.
— Харесва ли ви? — запита д’Артанян.
— Да, но той не е много издръжлив.
— Грешите. Изминах с него десет левги за по-малко от час и половина, а той сякаш беше обиколил само площада Сен Сюлпис.