Тримата мускетари

— Знаете ли какво ядем сега? — попита Атос след десетина, минути.

— Как да не знаем! — отвърна д’Артанян. — Аз ям телешко шипковано с ангинари и мозък.

— Аз ям агнешко филе — рече Портос.

— А аз — пилешки гърди — добави Арамис.

— Всички вие се лъжете, господа — отвърна важно Атос, — вие ядете конско месо.

— Хайде де! — не повярва Д’Артанян.

— Конско! — повтори Арамис с отвращение. Само Портос не отговори.

— Да, конско. Нали, Портос, ние ядем конско? Дори може би със седлото!

— Не, господа, запазих седлото — отвърна Портос.

— Ей богу, всички сме една стока — обади се Арамис. — Сякаш сме се наговорили.

— Какво да се прави — вдигна рамене Портос. — Този кон караше гостите ми да се стесняват, а аз не исках да ги унижавам!

— После, вашата дукеса е още на бани, нали? — запита д’Артанян.

— Да — каза Портос. — И освен това, знаете ли, стори ми се, че управителят на областта, един от благородниците, които чаках днес на обед, много го хареса и аз му го дадох.

— Дадохте ли го? — извика д’Артанян.

— Да, боже мой, да, дадох му го! — отговори Портос. — Той струваше положително сто и петдесет луи, а тоя скъперник ми плати само осемдесет.

— Без седлото ли? — попита Арамис.

— Да, без седлото.

— Забелязвате ли, господа — обади се Атос, — че все пак Портос го е продал най-скъпо.

Тогава почнаха да се смеят с глас и нещастният Портос съвсем се обърка; но скоро му обясниха причината за тоя смях и той се присъедини към тях много шумно, както винаги.

— Ето че ние всички имаме пари — заключи д’Артанян.

— Мене не ме смятайте — възрази Атос. — Испанското вино на Арамис толкова много ми хареса, че поръчах да оставят към шестдесет бутилки от него в колата на слугите: сега съм съвсем безпаричен.

— А аз — додаде Арамис, — представете си, аз дарих и последния си петак на черквата в Мондидие и на амиенските йезуити, поех освен това задължения, които трябваше да изпълня, поръчах литургии за себе си и за вас, и те ще бъдат отслужени, господа, и съм уверен, че ще ни помогнат много.

— А моето навехнато коляно — намеси се Портос — да не мислите, че не ми струва нищо? Да оставим настрана раната на Мускетон, за която бях принуден да викам лекаря два пъти на ден, а той ме накара да му платя двойно визитите, под предлог че глупакът Мускетон се е оставил да го ранят на такова място, което не може да се показва на всеки. Препоръчах му да не позволява друг път да го раняват там.

— Така, така — рече Атос, като размени усмивка с Артанян и Арамис, — виждам, че сте били щедър към клетия момък, постъпили сте като добър господар.

— Накъсо — продължи Портос, — като се разплатя, ще ми останат към тридесет екю.

— А на мене десетина пистола — каза Арамис.

— Хайде, хайде — обади се Атос, — изглежда, че ние двамата ще излезем крезовци. Колко ви остават от стоте пистола, д’Артанян?

— От стоте пистола ли? Първо, дадох от тях петдесет на вас.