Тримата мускетари

— Пийте и разказвайте.

— Всъщност може — съгласи се Атос, като изпразни чашата си и я напълни отново. — Тези две неща са напълно съвместими.

— Слушам — каза д’Артанян.

Атос се замисли и д’Артанян забеляза, че колкото повече се задълбочаваше, толкова по-блед ставаше. Той беше в онова пияно състояние, в което обикновените пияници падат и заспиват. А той бълнуваше, без да спи. В този пиянски сомнамбулизъм имаше нещо ужасно.

— Непременно ли искате това? — запита той.

— Моля ви — настоя д’Артанян.

— Тогава нека бъде, както вие желаете. Един мой приятел, един мой приятел, запомнете добре, не аз — прекъсна се Атос с мрачна усмивка, — един конт от моя край, с други думи, от Бери, благороден като Дандоло или Монморанси, се влюби на двадесет и пет годишна възраст в едно шестнадесетгодишно момиче, хубаво като любовта. През присъщата на възрастта и наивност прозираше пламенен ум, ум не на жена, а на поет; тя не само се харесваше, а опияняваше. Живееше в малко селище с брат си, който беше свещеник. И двамата бяха пришълци в тоя край; никой не знаеше откъде са дошли; но тя беше толкова красива, а брат й — толкова благочестив, че никой не мислеше да ги пита откъде идат. Всъщност казваха, че са от добро семейство. Моят приятел, който беше владетел на тази област, можеше да я прелъсти или да я вземе насила, както се знае, нали той беше господарят. Кой би се притекъл на помощ на двамата чужденци, на двама непознати? За нещастие той беше почтен човек и се ожени за нея. Глупак, простак, говедо!

— Но защо говорите така, нали я е обичал? — запита д’Артанян.

— Почакайте — прекъсна го Атос. — Заведе я в замъка си и я направи първата дама в областта. Трябва да призная, че тя се справяше отлично с положението си.

— После? — запита д’Артанян.

— После, един ден, като беше на лов с мъжа си — продължи Атос тихо и много бързо, — тя падна от коня си и изгуби съзнание. Контът й се притече на помощ и понеже дрехите й я задушаваха, той ги разряза с кинжала си и откри рамото й. Знаете ли какво имаше на рамото й, д’Артанян? — запита Атос и избухна в силен смях.

— Как мога да зная? — запита д’Артанян.

— Цвят на лилия — отговори Атос. — Тя беше жигосана. И Атос изпразни на един дъх чашата, която държеше в ръката си.

— Какъв ужас! — възкликна д’Артанян. — Какво говорите?

— Истината. Драги мой, ангелът излезе демон. Бедната девойка беше крала.

— И какво направи контът?

— Контът беше пълновластен господар в своя край и имаше право да осъжда и помилва всички във владенията си. Той разкъса напълно дрехите на контесата и я обеси на едно дърво.

— Боже мой! Та това е убийство, Атос! — извика Д’Артанян.

— Да, убийство, нищо повече — съгласи се Атос, бледен като мъртвец. — Но струва ми се, че виното ми се свършва.

И Атос хвана за гърлото последната бутилка, която беше останала, доближи я до устните си и я изпразни на един дъх, както би направил с обикновена чаша.

После отпусна глава на ръцете си. Д’Артанян стоеше пред него, занемял от ужас.