Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Вие казвате винаги дребна работа, скъпи ми Атос — пресече го д’Артанян. — Това никак не ви подхожда, защото никога не сте обичали.
Угасналият поглед на Атос изведнъж пламна, но това беше само искра и стана пак както преди мрачен и безжизнен.
— Наистина — съгласи се той спокойно, — аз никога не съм обичал.
— Е, виждате ли, каменно сърце — продължи д’Артанян, — че нямате право да бъдете груб към нас, нежните сърца.
— Нежни сърца, разбити сърца — повтори Атос.
— Какво казвате?
— Казвам, че любовта е лотария — който спечели, печели смърт! Вие сте много щастлив, че сте загубили, повярвайте ми, скъпи д’Артанян. И мога да ви посъветвам само едно — губете винаги.
— Но тя изглеждаше, че много ме обича!
— Изглеждало.
— О! Тя ме обичаше.
— Дете! Няма мъж, който да не е вярвал като вас, че любовницата му го обича, и няма мъж, който да не е бил измамен от любовницата си.
— С изключение на вас, Атос, тъй като вие никога не сте имали любовница.
— Истина е — отвърна Атос след кратко мълчание, — никога не съм имал любовница. Да пием!
— Но тогава, мислителю, — рече д’Артанян, — научете ме, подкрепете ме. Имам нужда от съвет и утеха.
— Утеха? За какво?
— За нещастието ми.
— Вашето нещастие е смешно — дигна рамене Атос. — Любопитен съм да узная какво бихте казали, ако ви разкажа за една любовна история.
— Която се е случила с вас ли?
— Или с някой мой приятел, все едно!
— Разкажете, Атос, разкажете!
— По-добре ще направим да пием.
— Пийте и разказвайте.
— Всъщност може — съгласи се Атос, като изпразни чашата си и я напълни отново. — Тези две неща са напълно съвместими.
— Слушам — каза д’Артанян.
Атос се замисли и д’Артанян забеляза, че колкото повече се задълбочаваше, толкова по-блед ставаше. Той беше в онова пияно състояние, в което обикновените пияници падат и заспиват. А той бълнуваше, без да спи. В този пиянски сомнамбулизъм имаше нещо ужасно.
— Непременно ли искате това? — запита той.
— Моля ви — настоя д’Артанян.
— Тогава нека бъде, както вие желаете. Един мой приятел, един мой приятел, запомнете добре, не аз — прекъсна се Атос с мрачна усмивка, — един конт от моя край, с други думи, от Бери, благороден като Дандоло или Монморанси, се влюби на двадесет и пет годишна възраст в едно шестнадесетгодишно момиче, хубаво като любовта. През присъщата на възрастта и наивност прозираше пламенен ум, ум не на жена, а на поет; тя не само се харесваше, а опияняваше. Живееше в малко селище с брат си, който беше свещеник. И двамата бяха пришълци в тоя край; никой не знаеше откъде са дошли; но тя беше толкова красива, а брат й — толкова благочестив, че никой не мислеше да ги пита откъде идат. Всъщност казваха, че са от добро семейство. Моят приятел, който беше владетел на тази област, можеше да я прелъсти или да я вземе насила, както се знае, нали той беше господарят. Кой би се притекъл на помощ на двамата чужденци, на двама непознати? За нещастие той беше почтен човек и се ожени за нея. Глупак, простак, говедо!
— Но защо говорите така, нали я е обичал? — запита д’Артанян.
— Почакайте — прекъсна го Атос. — Заведе я в замъка си и я направи първата дама в областта. Трябва да призная, че тя се справяше отлично с положението си.
— После? — запита д’Артанян.
— После, един ден, като беше на лов с мъжа си — продължи Атос тихо и много бързо, — тя падна от коня си и изгуби съзнание. Контът й се притече на помощ и понеже дрехите й я задушаваха, той ги разряза с кинжала си и откри рамото й. Знаете ли какво имаше на рамото й, д’Артанян? — запита Атос и избухна в силен смях.
— Как мога да зная? — запита д’Артанян.
— Цвят на лилия — отговори Атос. — Тя беше жигосана. И Атос изпразни на един дъх чашата, която държеше в ръката си.
— Какъв ужас! — възкликна д’Артанян. — Какво говорите?
— Истината. Драги мой, ангелът излезе демон. Бедната девойка беше крала.
— И какво направи контът?
— Контът беше пълновластен господар в своя край и имаше право да осъжда и помилва всички във владенията си. Той разкъса напълно дрехите на контесата и я обеси на едно дърво.
— Боже мой! Та това е убийство, Атос! — извика Д’Артанян.
— Да, убийство, нищо повече — съгласи се Атос, бледен като мъртвец. — Но струва ми се, че виното ми се свършва.
И Атос хвана за гърлото последната бутилка, която беше останала, доближи я до устните си и я изпразни на един дъх, както би направил с обикновена чаша.
После отпусна глава на ръцете си. Д’Артанян стоеше пред него, занемял от ужас.