По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Значи трябва да планираме действията си, като приемем, че в Ирак ще има съвсем нов режим, така ли? — попита Джак.
— Да, сър.
— А Иран?
— Просто не разполагаме с достатъчно сигурна информация, за да правим каквито и да било прогнози — отвърна Васко. — Иска ми се да можех да ви кажа повече, сър, но вие не ми плащате да правя догадки.
— Не — отвърна Ед. — Предполагам, че бихме могли да пратим някого там, например да изтеглим някой от хората ни в кралството, но пък с кого да се опита да се срещне? Няма как да разберем кой командва там.
— Ако изобщо някои командва — прибави Мери Пат, като гледаше маршируващите мъже. Никой от тях не вървеше пред другите.
— Какво искате да кажете? — попита купувачът.
— Вие не ми платихте навреме — с оригване обясни посредникът, след като пресуши първата си бира. — Имах друг купувач.
— Закъснях само с два дни — възрази купувачът. — Имах административни проблеми с прехвърлянето на парите.
— Имате ли ги сега?
— Да!
— Е, ще ви намеря някакви маймуни. — Посредникът вдигна ръка и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на бармана. Дори английският плантатор, седял в същия този бар петдесет години преди това, не би успял да го стори по-добре. — Не е толкова трудно. Една седмица? По-малко?
— Но Центърът за контрол на болестите ги иска веднага. Самолетът вече е на път.
— Ще направя каквото мога. Моля, обяснете на клиента си, че ако иска доставката си навреме, трябва и да плаща навреме. Благодаря ви — обърна се той към бармана. — И една за приятеля ми, ако обичате. — Можеше да си го позволи с възнаграждението, което току-що беше получил.
— Колко ще отнеме?
— Казах ви. Една седмица. Навярно по-малко. — Защо този приятел се вълнуваше за няколко дни?
Купувачът нямаше избор, поне не в Кения, така че реши да изпие бирата си и да разговаря за други неща. После щеше да се обади в Танзания. В края на краищата, африканската зелена маймуна се срещаше масово из цяла Африка. Изобщо не беше намаляла. Два часа по-късно разбра, че не е така. Бе намаляла, но ловците все пак щяха да се справят.
Освен че изпълняваше задълженията си на коментатор, Васко превеждаше.
— Нашият мъдър и любим вожд, който даде на страната ни толкова много…
— Като например контрол на раждаемостта — изсумтя Ед Фоли.
Войниците от гвардейската рота внесоха ковчега в предварително издигнатата гробница и с това две десетилетия от иракската история преминаха в книгите. Най-вероятно в папка, помисли си Райън. Основният въпрос беше кой ще напише следващата глава.
15.
ДОСТАВКИ
— И какво? — след като освободи последната група посетители, попита Райън.
— Ако изобщо е било написано, писмото липсва, сър — отвърна инспектор О’Дей. — По-важната информация, открита до момента, е, че министър Хансън изобщо не е бил толкова съвестен по отношение съхраняването на документите си. Така твърди шефът на охраната му. Казва, че на няколко пъти го е съветвал. Хората, които заведох със себе си, разпитват всички, за да разберат кой е влизал в кабинета.
— Кои води случая? — Райън си спомняше Хансън. Колкото и опитен дипломат да беше, той никога не се бе вслушвал сериозно в никого.
— Господин Мъри нареди СПО да продължи разследването независимо от неговата служба. Това означава, че и аз излизам от играта, защото в миналото съм докладвал директно на вас. Това ще е последното ми пряко участие в случая.
— Стриктно по правилата?
— Трябва да е така, господин президент — отвърна инспекторът. — Ще им помага и юридическият консултативен отдел. Това са агенти с научни степени по право, които действат като правните хрътки на службата. Добри момчета са. — О’Дей се замисли за миг. — Кой е влизал в кабинета на вицепрезидента?
— Искате да кажете тук ли?
— Да, сър.
— Напоследък никой — каза Андреа Прайс. — Не го използваме, откакто Килти напусна. Секретарката му си тръгна с него и…
— Не е зле някой да провери пишещата машина. Ако е с карбонова лента…
— Точно така! — Тя понечи да излезе от Овалния кабинет. — Почакайте. Вашите хора…
— Ще се обадя — увери я О’Дей. — Съжалявам, господин президент. Би трябвало да се сетя за това по-рано. Ако обичате да ни подпечатате командировъчните.
— Няма проблем — отвърна Прайс.
Шумът беше непоносим. Маймуните бяха общителни животни, обикновено живеещи на стада, достигащи до осемдесет члена, които обитаваха най-вече периферните части на горите по краищата на обширните савани, за да могат по-лесно да слизат от дърветата и да атакуват заобикалящите ги полета за храна. През последните сто години се бяха научили да нападат фермите, а това бе по-лесно и по-безопасно, отколкото програмираното в поведението им от природата, защото хората, обработващи земята, контролираха броя на хищниците, които ядяха маймуните. Африканската зелена беше вкусна мръвка за леопарди и хиени, но същото се отнасяше и за телетата, а фермерите трябваше да пазят добитъка си. В резултат се бе стигнало до странен екологичен хаос. Законно или не, за да пазят добитъка, фермерите унищожаваха хищниците. Това позволяваше на маймунските популации бързо да се умножават и после да нападат посевите, които хранеха и фермерите, и добитъка им. Допълнително усложнение беше, че маймуните ядяха и насекомите, които също вредяха на реколтата, и това накара местните еколози да решат, че унищожаването на маймуните ще окаже отрицателно въздействие върху екологията. За земеделците положението бе много по-просто. Буболечките не бяха достатъчно големи, за да се виждат, но това не се отнасяше за маймуните, и затова малцина възразиха, когато дойдоха ловците.