По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— Поне не е мутирал.
— Не е имал голяма възможност. Двама пациенти. Изолирали са ги добре. Може да имаме късмет. Направени са изследвания на родителите на детето. Изглежда, са чисти или поне така казва телексът. Не е болен никой от съседите. Хората от СЗО проверяват района. Както обикновено, маймуни, прилепи, насекоми. Засега няма нищо. Може просто да е някаква аномалия. — Последните думи бяха колкото преценка, толкова и надежда.
— Ще си поиграя малко със случая. Поръчах да ми докарат маймуни. Искам да отгледам този вирус, да го вкарам в няколко клетки и после, Ралф, ще изследвам действието му минута по минута. Ще взимам заразените клетки и ще наблюдавам пробите всяка минута, ще ги нарязвам, ще ги горя с ултравиолетови лъчи, ще ги замразявам с течен азот и ще ги поставям под микроскопа. Искам да видя как се справя вирусната РНК. Тук има някаква последователност… не мога точно да изразя мислите си. Идеите някак си ми убягват. По дяволите. — Гъс отвори чекмеджето на бюрото си, извади лулата си и я запали. В края на краищата се намираше в собствения си кабинет, а наистина мислеше по-добре с лула в устата. На хората казваше, че пушекът отблъсква заразите и че освен това не го гълтал. Все пак от учтивост отвори прозореца.
Идеята, за чието разработване току-що бе получил финансова помощ, беше по-сложна от краткото му обяснение и двамата го знаеха. Щеше да се наложи да повтаря същата експериментална процедура хиляди пъти, за да получи правилен поглед върху развиващия се процес, и това щяха да са само изходните му данни. Всяка проба трябваше да се изследва и документира. Щеше да му отнеме години, но ако Лоренц се окажеше прав, в края на изследванията му за първи път щяха да разполагат с подробно описание на функционирането на вируса и на въздействието на неговата РНК-верига върху живата клетка.
— В Балтимор обмисляме същата идея.
— О?
— Като част от проекта за генома. Опитваме се да проучим комплексните взаимодействия. Процеса — как това копеленце атакува клетките на молекулярно равнище. Как еболата се възпроизвежда без съответна коригираща функция в генома. Тук може да се открие нещо. Но въпросът е адски сложен. Трябва да измислим въпросите, които да зададем, преди да започнем да търсим отговорите. И после ще се нуждаем от компютърен гений, които да каже на машината как да ги анализира.
Лоренц вдигна вежди.
— Докъде сте стигнали?
— До тебешира и черната дъска.
— Е, когато получа маймуните, ще ти съобщя какво сме постигнали тук. Ако не друго, поне тъканните проби ще хвърлят малко светлина.
Погребението беше епично, с постоянен приток на хилядна тълпа, която ревеше в израз на лоялността си към покойника и криеше истинските си мисли. Човек почти можеше да ги почувства — хората се оглеждаха и се чудеха какво ли ще стане сега. Цялата церемония, предавана по иракската телевизия, се записваше от „СТОРМ ТРАК“ и се препращаше във Вашингтон.
— Иска ми се да можехме да видим повече лица — тихо каза Васко.
— Да — съгласи се президентът. Всъщност той никога не бе преставал да е разузнавач. Искаше суровите данни, а не да му ги съобщават и представят други хора. В този случай поне бе успял да гледа предаването на живо.
Преди едно поколение в Америка щяха да нарекат това „театър“. Тълпата се държеше така, защото от нея очакваха това. Буквално море от хора изпълваше площада — той си имаше име, но изглежда, никой не го знаеше — и дори онези, които не можеха да видят… а, една нова камера даде отговор на въпроса. Широкоекранни телевизори показваха на всички какво става. Джак се зачуди дали събитието се излъчва на живо. Две редици генерали маршируваха зад лафета и дори успяваха да вървят в крак.
— Още колко според вас ще вървят?
— Трудно е да се каже, господин президент.
— Вие бяхте Бърт, нали? — попита президентът.
— Да, сър.
— Бърт, бих могъл да извикам и някой от офицерите от националното разузнаване, за да ми казва какво не знае.
Както и се очакваше, Васко премигна. После се реши. „Какво толкова, по дяволите!“
— Осем от всеки десет ще избягат от страната.
— Това е предположение. Обосновете се.
— Ирак няма на какво да се опре. Не можете да управлявате диктатура с комитет, поне не за дълго. Никои от тези хора не е в състояние да поеме управлението сам. Ако останат там и режимът се смени, няма да им е много весело. Ще свършат като генералния щаб на шаха — с гръб до стената. Възможно е да се опитат да се съпротивляват, но се съмнявам. Трябва някъде да имат спестени пари. Да пие дайкири на плажа може и да не е много приятно за един генерал, но е много по-добре, отколкото да гледа цветята откъм корените. Пък и имат семейства, за които да се тревожат.