По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Монахинята се замисли. Методът не беше толкова радикален, колкото можеше да си представи. Пълната замяна на човешката кръв представляваше процедура, датираща от края на 60-те години, и се използваше при лечение на напреднала фаза на менингит. Можеше да се използва рутинно и изискваше сърдечно-белодробен байпас апарат. Но това бе нейна приятелка и Мария Магдалина не можеше да мисли за други пациенти и практични съображения.
Точно в този момент сестра Жана Батист широко отвори очи. Те не гледаха към нищо, не бяха фокусирани и самата безжизненост на лицето й говореше за агонията. Навярно дори не беше в съзнание. Просто ужасните болки не позволяваха на очите да останат затворени. Мауди хвърли поглед към банката с морфин. Ако болките бяха единственият проблем, той спокойно можеше да увеличи дозата и да поеме риска да убие пациента си в името на милостта. Но не можеше да го направи. Трябваше да я отведе жива и макар че участта й можеше да е жестока, не той я бе избрал.
— Трябва да пътувам с нея — тихо каза сестра Мария Магдалина.
Мауди поклати глава.
— Не мога да го позволя.
— Това е правило в нашия орден. Не мога да я оставя да пътува, без да е придружена от някоя от нас.
— Опасно е, сестро. Транспортирането й представлява риск. В самолета ще дишаме застоял въздух. Не е нужно да излагаме и вас на тази опасност. Тук не стои въпросът за нейното целомъдрие. — А и една смърт беше напълно достатъчна за целите, които преследваше.
— Нямам избор.
Мауди кимна. Не той бе избрал и нейната съдба, нали?
— Както желаете.
Самолетът се приземи на отдалеченото на шестнайсет километра от Найроби международно летище „Джомо Кениата“ и спря на товарния терминал. Беше стар Боинг 707, някога принадлежал към личната флотилия на шаха. Вътрешното му обзавеждане отдавна бе отмъкнато и сега се виждаше само металният корпус. Камионите чакаха. Първият се приближи до задната врата, която се намираше отдясно и се отвори само миг след като клиновете подпряха колелата на самолета на рампата.
Клетките бяха сто и петдесет и във всяка имаше по една африканска зелена маймуна. Всички чернокожи работници имаха защитни ръкавици. Сякаш предчувстващи съдбата си, маймуните бяха зли и използваха всяка възможност, за да хапят и драскат носачите.
Членовете на екипажа наблюдаваха отвътре. Не искаха да участват в пренасянето. Тези шумни и отвратителни малки създания може и да не бяха посочени като нечисти в Корана, но явно бяха достатъчно неприятни и след като бяха свършили работата си, пилотите щяха да наредят самолетът да бъде основно измит и дезинфекциран. Пренасянето отне половин час. Клетките бяха подредени и завързани на място и носачите се отдалечиха, получиха възнаграждението си в брой и останаха също толкова доволни от края на работата си. Мястото на техния камион зае машината за зареждане с гориво.
— Отлично — каза купувачът на посредника.
— Имахме късмет. Един приятел разполагаше с голяма доставка, а клиентът му се забавил с парите. По тази при…
— Още десет процента?
— Това е достатъчно — отвърна посредникът.
— Радвам се. Ще получите чека за допълнителното възнаграждение утре сутринта. Или може би предпочитате в брои?
Когато боингът запали двигателите си, двамата мъже се обърнаха. След минути той щеше да отлети, този път на кратко разстояние до Ентебе в Уганда.
— Това ми намирисва — каза Бърт Васко, като подаде обратно папката.
— Обясни — нареди Мери Пат.
— Роден съм в Куба. Веднъж баща ми ми разказа за нощта на бягството на Батиста. Висшите генерали провели кратка среща и бързо и тихо започнали да се качват на самолетите, за да се отправят към страните, в които били банковите им сметки. Оставили всички останали да носят последствията. — Васко беше един от служителите във външното министерство, които обичаха да работят с ЦРУ, навярно в резултат на кубинския си произход. Той разбираше, че и дипломацията, и разузнаването се справят по-добре, когато работят заедно. Не всички бяха съгласни с него, но това си беше техен проблем. Те никога не се бяха принуждавали да бягат от родината си.
— И смяташ, че тук става същото? — попита Мери Пат, като изпревари Ед с половин секунда.
— Така ми изглежда.
— Достатъчно ли си уверен, за да го кажеш на президента? — попита Ед Фоли.