По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— На кого? — отвърна с въпрос Васко. — Би трябвало да чуеш какво говорят в службата. Хората от ФБР просто са завладели седмия етаж. Това раздвижи духовете. Както и да е, да. Това е само предположение, но е добро. Онова, което трябва да разберем, е кой, ако изобщо някой, е разговарял с тях. Никакви идеи, а?
Съпрузите Фоли сведоха поглед, което отговори на въпроса.
— Твърденията на господин Райън показват, че е овладял мръсната част от политиката по-бързо, отколкото другата — по-скоро с наранен, отколкото с ядосан глас каза Килти. — Честно казано, очаквах от него нещо по-добро.
— И така, значи отричате твърденията му? — попита репортерът от Ей Би Си.
— Разбира се, че ги отричам. Не е тайна, че навремето имах проблем с алкохола, но го преодолях. Не е тайна също, че личното ми поведение понякога е било съмнително, но аз промених и него с помощта на моята църква и обичта на жена си — прибави той и стисна ръката й, докато тя гледаше с леко съчувствен и твърд поглед. — Това всъщност няма нищо общо с въпроса. Най-напред трябва да поставяме интересите на страната си. Личната вражда няма място тук, Сам. Трябва да стоим над нея.
— Копеле такова — въздъхна Райън.
— Няма да е весело — каза ван Дам.
— Как можем да победим, Арни?
— Зависи. Не съм сигурен каква е играта му.
— … също бих могъл да кажа някои неща за господин Райън, но сега не е време за това. Страната се нуждае от стабилност, не от раздори. Американският народ търси лидер — опитен, кален лидер.
— Арни, доколко…
— Разправят, че би изчукал и змия, ако има кой да му я държи. Джак, не можем да мислим за такива неща. Спомни си какво каза Алън Дръри — хората в този град не са такива, каквито са, а такива, за каквито се смятат. Пресата харесва Ед, винаги го е харесвала. Те го харесват. Харесват семейството му. Харесват общественото му съзнание…
— Майната му! — почти изкрещя Райън.
— Чуй ме сега. Искаш ли да си президент? Не е допустимо да проявяваш нерви. Дръж се за тази мисъл, Джак. Когато президентът изпусне нервите си, загиват хора. Виждал си как става, а хората там навън искат да знаят, че си спокоен, хладнокръвен и уравновесен, ясно ли ти е?
Райън преглътна и кимна. Понякога беше добре да изпуснеш нервите си и дори за президентите това бе допустимо. Но трябваше да знаеш кога, а този урок все още не беше научил.
— Та значи какво според теб трябва да направя?
— Ти си президентът. Дръж се като такъв. Върши си работата. Изглеждай като президент. Онова, което каза на пресконференцията, беше добре. Твърдението на Килти е безпочвено. ФБР прави проверка по него, но самото то няма значение. Положил си клетва, живееш тук, това е. Накарай го да изглежда неуместен и той ще изчезне. Съсредоточиш ли се върху него, ще му придадеш легитимност.
— Ами медиите?
— Дай им възможност и те ще схванат положението.
— Днес ли летиш за вкъщи, Ралф?
Огъстъс Лоренц и Ралф Форстър бяха еднакви по възраст и професия. И двамата бяха започнали медицинската си кариера в армията на Съединените щати, единият като общ лекар, а другият като интернист. Назначени във Военнопомощното командване във Виетнам по времето на президента Кенеди много преди войната да се затегне, двамата по едно и също време бяха открили различни неща в действителния живот, които бяха учили и на които по време на лекциите си по вътрешни болести не бяха обърнали внимание. В отдалечените райони на света имаше болести, които убиваха хората. Израснали в градска Америка, те бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят победата над пневмонията, туберкулозата и полиомиелита. Подобно на повечето хора от своето поколение, двамата бяха смятали, че инфекциозните болести са победен враг. В джунглите на сравнително мирния Виетнам бяха открили, че не е така, виждайки от време на време как здрави млади мъже, американски и виетнамски войници, умират пред очите им от вируси, за които те никога не бяха учили и които не можеха да победят. Не трябваше да е така, бяха решили двамата една вечер в бар „Каравел“, и тъй като бяха идеалисти и учени, се върнаха към учебниците и започнаха да изучават професията си отново, което доведе до друг процес, а той нямаше да свърши до края на живота им. Форстър се беше издигнал в „Джон Хопкинс“, а Лоренц в Атланта — бе шеф на клона за специални патогени към Центъра за контрол на заболяванията. В хода на работата си те бяха изминали със самолет повече километри от някои пилоти и бяха ходили на по-екзотични места от който и да било фотограф в „Нешънъл Джиографик“, почти винаги в търсене на нещо прекалено малко, за да се види, и прекалено смъртоносно, за да не му се обърне внимание.