Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
Когато се изравни с него, той все още се подсмихваше.
— Щяла да убие императора — клатеше глава. — Ще трябва да почака, докато се върнеш. Длъжница си ми, не забравяй.
Феро го сграбчи за жилавата ръка.
— Не помня да си казвал нещо за прекосяване на морето!
— Не помня да си питала, Малджин. И по-добре се радвай, че не си! — Той внимателно откопча пръстите й от ръката си. — Сега щеше да си мъртва в пустинята, вместо да ми мрънкаш в ухото, жива и здрава — помисли си малко за това.
Поне за известно време тази му забележка й запуши устата. Продължи да върви мълчаливо и да гледа навъсено прашния пейзаж. Сандалите й скърцаха в сухата пръст на пътя. Погледна настрани към възрастния мъж. Нямаше смисъл да отрича, номерата му й спасиха живота.
Но проклета да е, ако тръгне на север.
Крепостта бе сгушена в скалистото заливче, но от мястото им високо сред скалите и с яркото слънце в гърбовете им, Феро различи добре очертанията й. Висока стена ограждаше подредени в правилни редици постройки, достатъчно като за едно малко градче. До тях, навлизащи в морето, бяха дългите кейове. А привързани за тях — корабите.
Огромни кораби.
Кули от дърво, истински плаващи крепости. Феро никога не беше виждала и наполовина по-малки. Мачтите им се издигаха като гора на фона на искрящата водна повърхност зад тях. Десет стояха на док под тях, а навътре в залива имаше още два, бавно пореха вълните с издути платна. По палубите им и в гъстата мрежа от въжета над тях пъплеха миниатюрни черни фигурки.
— Аз виждам дванайсет — промърмори Юлвей, — но твоите очи са по-зорки.
Феро погледна над водата, на двайсетина мили по-нататък по извития бряг, тя видя друга крепост и други кейове.
— Там има още осем или девет. И са по-големи.
— По-големи от тези?
— Доста по-големи.
— Мили боже — промърмори Юлвей. — Гуркулите никога досега не са строили толкова големи кораби. Никога толкова големи и така много. В целия Юг няма достатъчно дърво за подобен флот. Сигурно са ги купили от Север, може би от стириянците.
На Феро й бе все едно и за кораби, и за дърво, и за Севера.
— Е, и? — попита тя.
— С подобен флот Гуркул ще владее морето. Могат да превземат Дагоска по вода, дори да нахлуят в Уестпорт.
Празни имена на далечни места.
— Е, и?
— Не разбираш, Феро. Трябва да предупредя останалите. Сега трябва да побързаме! — Той се надигна от земята и забърза обратно към пътя.
Феро остана за момент да погледа големите дървени съдове, които се движеха из залива, после се изправи и го последва. Големи или малки, тези кораби не означаваха нищо за нея. Ако искат, гуркулите да вземат до един белите за роби, все едно й беше.
Ако така ще оставят нормалните хора на мира, тъй да бъде.
— Освободи пътя! — Войникът пришпори към тях коня си и вдигна камшика си.
— Хиляди извинения, господарю — жално каза Юлвей и раболепно се поклони ниско до земята. После се дръпна настрани в тревата и издърпа Феро до себе си. Тя застана отстрани в храстите и загледа бавната колона от тътрещи се по пътя крака. Изпосталели фигури, парцаливи и мръсни, със здраво вързани ръце и празни погледи, забити в земята. Жени и мъже на всякакви възрасти, имаше дори деца. Бяха сигурно повече от сто. Около тях яздеха шестима пазачи, с отпусната стойка на седлата и навити в ръцете камшици.
— Роби. — Феро облиза пресъхналите си устни.
— Хората от Кадир са въстанали — каза Юлвей и погледна окаяните хора в колоната. — Не желаят повече да са част от славния народ на Гуркул и са решили, че смъртта на императора е техният шанс да се отделят. Явно не са били прави. Новият император е още по-непреклонен и от предишния, а, Феро? Бунтът им беше потушен и сега твоят приятел Утман взема роби за наказание.
Феро видя кльощаво момиче, което накуцваше по пътя. Босите му крака се влачеха бавно в прахта. На колко ли е години? Тринайсет? Трудно е да се каже. Лицето й беше мръсно и напълно безизразно. На челото й имаше дълъг белег, покрит с червена коричка, а на опакото на ръката й — още един. Следи от камшик. Феро преглътна мъчително, докато момичето мина покрай нея. Точно отпред вървеше възрастен мъж. Спъна се и падна по очи на пътя, което накара цялата колона да спре.
— Мърдай! — излая един от пазачите и пришпори коня си напред. — Ставай горе!
Старецът започна с мъка да се изправя.
— Мърдай! — Камшикът на войника изплющя и остави кървава диря по кокалестия гръб на мъжа. Звукът накара Феро да потрепери и изкриви лице в гримаса. Гърбът й настръхна.