Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
— Как мина?
Глокта рязко се обърна и вратът му изщрака болезнено. Странно, след толкова време още не мога да се отуча от това. Практик Витари седеше отпуснато на стола си и го гледаше с изморени очи. Изглежда през цялото време не беше помръднала. Как мина? Той замислено прокара език по всички дупки във венците си. Тепърва ще стане ясно.
— Интересно — отвърна след известно време Глокта. — Отивам в Дагоска.
— И аз така разбрах. — Сега, като се замислеше, тя наистина говореше с акцент. Лек нюанс от свободните градове на Стирия.
— А аз разбрах, че идваш с мен.
— Знам. — Тя продължаваше да не помръдва.
— И малко бързаме.
— Знам. — Тя протегна ръка. — Ще ми помогнете ли да стана?
Глокта повдигна учудено вежди. Чудя се кога ли за последно ми бе отправен този въпрос? За момент си помисли да откаже, но после протегна ръка дори просто в името на непознатото. Пръстите й се обвиха около ръката му, той започна да дърпа. Тя бавно се разгъна от стола и очите й се присвиха от болка. Чу как дъхът свисти в гърлото й. От дърпането го заболяха ръката и гърбът. Въпреки това нея я боли повече. Глокта беше напълно убеден, че под маската зъбите й стържат един в друг. Тя раздвижи един по един крайниците си бавно и предпазливо, сякаш не знаеше откъде да очаква болката и колко силна ще е тя. Глокта не сдържа усмивката си. През същата ежедневна рутина минавам всяка сутрин. Странно, така ободряващо ми действа да видя как друг прави същото.
Витари най-после се изправи и притисна превързаната си ръка към гърдите.
— Ще можеш ли да ходиш? — попита Глокта.
— Скоро ще се поотпусна.
— Какво те е сполетяло? Кучета?
Тя прихна да се смее.
— Не. Един огромен северняк ме потроши от бой.
Глокта се подсмихна. Не ти мърдат две седмици болки.
— Да вървим — каза той.
Тя погледна към бастуна му.
— Предполагам, нямате резервен?
— Боя се, че не. Имам само този и без него не мога да ходя.
— Разбирам.
Ни най-малко. Глокта обърна гръб на кабинета на Сълт и закуца напред. Ни най-малко. Чу куцането на жената зад него. Странно, така ободряващо е някой друг да се напряга да не изостава от теб. Той ускори ход и това засили болките му. Но нея я боли повече.
И така, обратно в Юга. Облиза празните си венци. Никакви щастливи спомени нямам от това място. Отново на бой с гуркулите, след всичко, което ми костваше последният. Ще изкоренявам предателство в град, в който няма да мога да се доверя никому, особено на онези, които уж са там, за да ми помагат. Ще се боря сред жегата и прахоляка в неблагодарна битка, която почти сигурно ще свърши с провал. А този провал ще означава сигурна смърт. Ъгълчето на устните му потрепна. Нямам търпение да започна.
В главата му изникна онзи въпрос, който не спираше да си задава, отново и отново, и все още нямаше отговор на него.
Защо го правя?
Защо?
Благодарности
Четирима души, без които…
Брен Абъркромби, чиито очи подпухнаха от четенето й,
Ник Абъркромби, чиито уши писнаха от слушане за нея,
Роб Абъркромби, чиито пръсти се протъркаха от прелистване на страниците й,
Лу Абъркромби, чиито ръце изтръпнаха да ме крепят.
И също така…
Матю Амос, за добрия му съвет в тежки времена,
Джилиън Редфърн, която прочете началото и ме накара да го променя,
Саймън Спантън, който я купи, преди да я прочете докрай.