Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
Глокта се изправи на крака с усилие.
— Как предлагате да действам?
— Следи ги! — викна припряно архилекторът. — Наблюдавай ги! Виж с кого говорят и какви ги вършат! Ти си инквизиторът, Глокта! Задавай въпроси!
По-добре така, отколкото мъртва
— Търсим една жена — каза офицерът и ги огледа подозрително. — Избягала робиня и убийца. Много опасна.
— Жена ли, господарю? — попита Юлвей с объркано изражение на лицето. — Опасна, казвате?
— Да, жена! — Офицерът махна нетърпеливо с ръка. — Висока, с белег и късо подстригана коса. Въоръжена, най-вероятно с лък. — Забила поглед в земята, Феро стоеше точно пред него, висока, белязана, с къса коса и лък през рамо. — Заповедта за задържането й идва от най-високо място! Крала е и е убивала неведнъж!
Юлвей се усмихна смирено и разпери ръце.
— Не сме виждали такава жена, господарю. А и както сам виждате, аз и синът ми не сме въоръжени. — Феро неловко погледна към извитото острие на сабята в колана си, но офицерът с нищо не показа, че го е забелязал. Той пропъди с ръка една муха от лицето си, а Юлвей продължи да дрънка празните си приказки. — Уверявам ви, никой от нас дори и не знае какво се прави с такова нещо като лък. Ние се уповаваме на Господ да ни пази, а също на безстрашните войници на императора.
Офицерът изсумтя презрително.
— Много мъдро от твоя страна, старче. По каква работа идваш?
— Търговец съм, отивам в Дагоска да купувам подправки. — Той се поклони угоднически. — С ваше позволение, разбира се.
— Търгуваш с белите, а? Проклетия Съюз! — Офицерът се изплю в прахта. — Но какво пък, човек все някак трябва да си вади хляба, пък макар и с такава срамна работа. Търгувай, докато можеш, че с белите скоро ще е свършено, ще ги изметем в океана! — Той се изпъчи гордо. — Император Утман-ул-Дощ се кълне, че ще го стори! Как ти се струва това, а, старче?
— О, славно време ще е то, славно време. — Юлвей се поклони отново на войника. — Дано Господ по-скоро ни го изпрати, казвам аз!
Офицерът огледа Феро от глава до пети.
— Здравеняк ми изглежда момчето ти. Може да излезе войник от него. — Той пристъпи напред и стисна голата ръка на Феро. — Я каква здрава ръка. Може да се научи да опъва лък. Какво ще кажеш момче? Мъжка работа, да се биеш за славата на Бог и императора! По-добре, отколкото да блъскаш по цял ден за едното препитание! — Кожата на Феро настръхна от допира му. Ръката й бавно се спусна към дръжката на камата.
— А, остави се — намеси се бързо Юлвей. — Синът ми се роди… малко бавен. Едва приказва.
— Е, жалко. Може да дойде време да се нуждаем от всяка мъжка ръка. Белите може и да са диваци, но знаят как да се бият. — Офицерът пусна ръката Феро и се обърна към Юлвей. — Добре тогава, можете да вървите! — махна им той с ръка да продължат.
Налягали под сянката на палмите, войниците му ги проследиха с поглед, докато преминаваха, но без особен интерес.
Феро не каза нищо, докато лагерът не остана назад в далечината, после избърза напред и се изпречи пред Юлвей.
— Дагоска ли?
— Като за начало — каза възрастният мъж и се загледа в прашната равнина. — После на север.
— На север?
— През Кръгло море към Адуа.
През морето? Феро закова на място.
— Аз там не отивам!
— Трябва ли всеки път да усложняваш нещата, Феро? Толкова ли си щастлива тук в Гуркул?
— Тези на север са ненормални, всеки го знае! Бели, Съюз или каквото там! Луди! Безбожници!
Юлвей я погледна учудено.
— Не знаех, че толкова се интересуваш от Бог, Феро.
— Поне знам, че има такъв! — извика тя и посочи към небето. — Тези белите, ми че те дори не мислят като нас, като нормалните хора! По-добре да си остана сред гуркулите! И без това имам сметки за уреждане с тях.
— Какви сметки, Феро? Ще убиеш Утман ли?
— Може и да го направя — намуси се Феро.
— Хм. — Юлвей тръгна отново нагоре по пътя. — Търсят те, Феро, в случай че не си го забелязала. И десет крачки няма да направиш без моята помощ. Все още пазят клетката, помниш ли? Онази пред двореца? Нямат търпение да пъхнат нещо в нея. — Феро изскърца със зъби. — Утман вече е император. Наричат го Ул-Дощ. Могъщия! Безпощадния! Казват, че е най-великият император за последните сто години. Щяла да убие императора! — Юлвей се изхили под мустак. Ама и ти си един образ. Страшен образ си ти.
Все още начумерена, Феро го последва нагоре по хълма. Хич не й беше притрябвало да бъде какъв да е образ. Юлвей може и да успяваше да накара войниците да виждат, каквото той реши — наистина добър номер, — но проклета да е, ако тръгне на север. Каква работа има тя сред тези безбожници, белите?