Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
— И аз вървях в такава колона — промълви тя.
Юлвей въздъхна дълбоко.
— Знам, Феро, но съдбата избра да те пощади. Затова бъди благодарна, ако знаеш как.
— Трябваше да ме оставиш да го убия.
— Пфу — изсумтя Юлвей, — вече съм напълно убеден, че ако ти се удаде възможност, ще избиеш целия свят. Няма ли друго останало в теб, Феро, освен жаждата да убиваш?
— Имаше — промърмори тя, — но камшиците им го избиха от гърба ми. Удряха, докато не се увериха, че не е останала и капка.
Юлвей стоеше и я гледаше с онзи свой състрадателен поглед. Странно, вече не я вбесяваше.
— Съжалявам, Феро. Съжалявам и за теб, и за тях. — Той се върна на пътя и поклати глава. — Но по-добре така, отколкото мъртва.
Тя остана за момент, загледана в прахоляка зад отдалечаващата се колона.
— Едно и също е — прошепна Феро.
Отвратителен
Логън се облегна на парапета и примижа срещу утринното слънце. Огледа се.
Същото направи, сега му се струваше преди ужасно много време, от балкона на стаята си в библиотеката. Двете гледки не можеха по нищо да се сравнят. От една страна, тази на изгрев над грапавия килим от покриви. Нагорещена, крещящо ярка и пълна с далечен шум. От друга, тази на хладната и мъглива долина, нежна, празна и неподвижна, сякаш мъртва. Спомни си онази утрин, спомни си как се бе почувствал различен човек. Сега също се чувстваше различен човек. Глупав човек. Дребен, уплашен, грозен и объркан.
— Логън. — Малакус излезе при него на терасата. Усмихна се на слънцето, на града и на блестящия залив, който вече започваше да се пълни с кораби. — Красиво е, нали?
— Щом казваш, но аз не виждам красота тук. Всичките тези хора. — Логън потрепери. — Не е нормално. Плашат ме.
— Изплашен? Ти?
— Естествено. — Откакто бяха пристигнали, Логън почти не бе спал. Тук никога не ставаше истински тъмно, нито пък наистина тихо. Беше твърде горещо, всичко бе прекалено близо. И смърдеше. Враговете могат да бъдат страшни, но с тях можеш да се биеш. Можеш да ги победиш. Логън разбираше омразата им. Но как да се биеш с един шумен, безличен и безразличен град. Той мразеше всичко. — Това не е място за мен. Ще се радвам да си тръгна оттук.
— Не мисля, че ще си тръгнем скоро.
— Знам. — Логън въздъхна дълбоко. — Точно затова смятам да сляза там долу и да огледам Агрионт, да науча каквото мога за него. Някои неща просто трябва да бъдат направени, затова по-добре приключи с тях, вместо да живееш в страх. Така казваше баща ми.
— Добър съвет. Ще дойда с теб.
— Не, няма. — Баяз стоеше на вратата и гледаше ядосано чирака си. — Напредъкът ти през последните няколко седмици е истински срам, дори за твоите възможности. — Той излезе на терасата. — Затова предлагам, докато бездействаме и чакаме благоволението на Негово величество, да се възползваш от възможността да учиш. Скоро може да не ти се отвори друга такава възможност.
Малакус изчезна в стаята, без дори да погледне назад. Много добре знаеше, че не е добра идея да се мотае без работа пред учителя си, докато е в такова настроение. А Баяз изгуби доброто си настроение още с влизането им в Агрионт. И по всичко личеше, че скоро няма да си го върне. Логън не можеше да го вини. Отнасяха се с тях повече като със затворници, отколкото като с гости. Логън не разбираше много от обноски, но лесно се досещаше за значението на стражите пред вратата и гадните погледи на всички.
— Няма да повярваш колко се е разраснал — изръмжа магьосникът и обходи с поглед града. — Помня Адуа от времето, когато беше просто няколко скупчени около Кулата на Създателя колиби, като мухи около прясно лайно. Тогава нямаше Агрионт. Нямаше дори Съюз. Хората не бяха и наполовина така надменни по онова време. Почитаха Създателя като Бог.
Баяз шумно се изхрачи и се изплю през терасата. Логън проследи храчката му да прелита над рова и да изчезва между белите къщи отдолу.
— Аз им дадох всичко това — изсъска Баяз и Логън почувства неприятното усещане, което сякаш винаги съпътстваше магьосника, когато е ядосан. — Дадох им свобода, а виж какво получавам в замяна? Да ми се присмиват на мен някакви чиновници? Някакви надути мижитурки?
Разходката там долу, между подозрение и лудост, вече започваше да се струва примамлива на Логън. Той отстъпи заднешком и влезе в стаята. Ако наистина бяха затворници, то поне килията си я биваше: тежки столове от тъмно дърво и с фина дърворезба. Масивни картини на гори и ловни сцени по стените. Най-вероятно Бетод би се почувствал у дома си в тази стая. Но Логън се чувстваше като някакъв идиот, вечно на пръсти, да не счупи нещо. В средата на стаята, върху малка масичка, стоеше висока глинена делва с изрисувани по стените цветя. Изгледа я подозрително на път към стълбите и лежащия в подножието им Агрионт.