Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Щом чу тропота на копита, вдигна очи. Покрай конюшните минаваше някакъв кон, държан на къс повод, който въпреки това се дърпаше настрани с изцъклени очи. Животното се бе стреснало от нещо и сега предаваше на останалите нервността си с цвилене и тропане, напомняше им за хищници, които нападат стадото.

Едуард изгледа с раздразнение жилестия мъж, който докара жребеца сред другите и ги разтревожи. Не го познаваше, макар че бе невъзможно външен човек да стигне до конюшните и личността на краля, без да го спрат. Едуард обичаше да се преструва, че не го интересува какви мерки за сигурността му взима стражата му, но, оглеждайки го, с удоволствие установи, че е бил претърсен. Той го наблюдаваше намръщено. Непознатият слезе от коня си и падна на коляно. Носеше ризница и наметало от кожа и вълна, доста износено и почти толкова прашно, колкото конете. Предположи, че идва отдалеч, и не се изненада, когато мъжът заговори със заваления говор на Севера.

— Ваше Кралско Височество, моят господар Джеймс Стрейнджуейз, шериф на Йорк, ме изпрати при вас. Трябва да ви докладвам за въстание на тъкачите в селата край града, с безредици и тревоги, милорд, твърде големи, за да могат хората на шерифа да ги потушат. Сър Джеймс моли за няколко десетки мъже, шейсетина или осемдесетина, не повече, които да идат на север. В името на краля той ще припомни на тъкачите, че те не могат да решават какви данъци ще плащат и на какви закони ще се подчиняват.

Кралят повдигна вежди и потърка четината по челюстта си. Вече нямаше брада, обръсна се заради настъпващата пролет. Беше стоял затворен в Уиндзор и Уестминстър в продължение на месеци, студени и тъмни, ядеше и пиеше твърде много, та бе затлъстял като прасе. Потупваше се леко по корема и размишляваше, докато вестоносецът чакаше.

— Иди в кухните и кажи, че съм наредил да те нахранят — каза той на мъжа.

Онзи се поклони, а Едуард впери поглед в слънчевата далечина покрай конете, хората и шумотевицата. Засмя се на себе си и взе решение. В страната цареше мир. Зимата бе дала път на пролетта с всичките надежди, които носеше.

— Мисля, че ще ида в Йорк — промърмори сам на себе си и се усмихна. Представи си лицата на тъкачите бунтари, щом видят, че самият крал на Англия и хората му галопират към тях. Може би ще трябва да обеси водачите им или да наложи с камшик неколцина; най-често такъв се оказваше случаят. Щеше да пусне сокола си срещу новия ястреб, който братята Удвил бяха отгледали от малко пиленце. Знаеше, че ще се радва да покаже на братята на жена си колко бързо може да лети кралският ястреб, след като тъкачите веднъж завинаги са се прибрали по домовете си.

— Антъни! — извика той.

Рицарят вдигна очи от мястото наблизо, откъдето беше наблюдавал как вестителят влиза и си отива. Мъжете Удвил винаги реагираха бързо, когато Едуард ги повикаше.